Ария

Беше от онези пълни с екзалтации ария на един от големите учители на операта.

Оперната пебица стигаше със сила към климакса. Гласът й беше вече на границата на възможностите й.

Пред сцената характери банални : спонсори, политици, госпожи с хронично безраличие, ”културни”. Върху сцената характери митични : ангели, измамени любовници, демони, убиеци.

Изведнъж диригентът, единственият поддържащ реда и дисциплината усети с безгрешният му инстикт, че се случва нещо невидяно. Нямаше контрол върху оркестера. Гласът на певицата беше извън контрол също.

Шумът от счупеното стъкло се чуваше вече от луксозните места на втория етаж, докато гласът й беше достигнал една почти…забранена честота. Опиянена от дъха който излизаше от нея беше неспособна да задържи това ”величие” което беше много повече от само ноти.

Най-известният критик на страната успя да извика ядосан. ”Това не е музика. Това е шум.” Музикантите от оркестъра опитваха да съберат партитурите им които изхвърчаха навсякъде издигнати от едно необясимо торнадо. Които бяха там станаха свидетели на случилото се, което едните смятаха за масова халюцинация и други за чудо.

Гласът вече имаше сила извън този свят.

Стъкленият покрив на оперната зала се счупи със силен крясък. Тогава певицата, едно обикновено момиче която имаше необикновената дарба на силен глас замълча.

Стоеше там където смяташе, че е центъра на сцената изтощена. Около нея чуваше само шепоти. Уплашена отвори очи за първи път от началото на арията. Вече нямаше оперна зала.

Чрез пеенето беше се прехвърлила в едно спокоено, осоматено място на тишина. Остана там неподвижна да наблюдава вълните които идваха и вълните които си тръгваха.

Дано и други, както тази певица, да ги проникне електризма на крясъка който счупи компромисите, който счупи посредствеността.

Версай по обяд

Седнал на една маса на Версай онзи ден, без да се оглежда, потънал на мислите му, наслаждаваше се на тишината на звуците и на безцветието на образите, които забравяха да го поздравят, минавайки покрай него.
Все още нероден, с идеята на евтиното кафе и тежкият вкус на цигарата, очакваше това раждане.
Беше едно оправдание може би за да не се уплаши да се превърне в муха, полузпала, в ослепителната светлина на сянките.
Не се интересуваше от много неща вече, носеше тайна в него, натрупана с прах и пайзини от предстоя в него, тайната беше че не се интересуваше за нищо.
Странни брадясали хора му поискаха цигари и той им даваше без да казва и дума. Страхуваше се. Не се страхуваше. Можеше само да се наслади на движещите образи, бяха единственото което нямаха право да му отнемат.
Някой ден щеше да си тръгне. Щеше да се качи върху перата на една огромна пеперуда и да излети за държавата на възможното, понеже му беше писнало да живее с невъзножното. Този ден закъсняваше, евентуално и никога да не дойде, може да остане още няколко века така, седнал на някакъв стол на някакво кафе Версай, кафе което се срамуваше с редовните му клиенти.
Би могъл да стои там безкрайност и половина без някой да открие, че той е там и после да му поискат сбовният стол от масата му и да го вземат преди да им отговори. Ако го приемаха за идиот щеше да е късметлия. Само очите му пречиха да стане съвсем прозрачен, прозрачен с очи, беше забавен тип.
Ако искаш да разбереш откъде идва и накъде отива няма да разбереш, никой никога не разбра, може би защото никога не са го питали.
Но той искаше да промени всичко това, искаше някой да се заинтересува. Един ден събра целия му кураж. Щом никои не се интересуваше, щеше да ги накара да му обърнат внимание, очите му се напълниха с решителност. Перфектният удар, паметен момент.
Беше готов и го направи, водил беше битката героично. Усили се, вдишва дълбоко и се изкашля. Беше нервен и стресиран, но го направи и след това изчака. Минаха две седмици, но нищо не се случи.
Никой не показа че се интересува.
Почака още три дни преди съвсем да го реши. И когато беше готов се превърна в костенурка. Беше бавна и изморителна метаморфоза, но не се интересуваше. Имаше време. Поне така мислеше той.
Влюбваше се в сербитьорки с къси полички, голи крака и самочувствие, гледаше ги скриом от сигурността на черупката му.
Когато го забелязваха и идваха да му вземат поръчката, изкарваше бавно главата му и се усмихваше без никаква емоция и когато понякога го гледаха в очите, навеждаше главата и с вълшебен начин се обръщаше по гръб с опасност да умре опитайки се да погледне пак света правилно.
Под студената му черупка, беше топъл и мек, все още човешки. До като не се случи катастрофа. Плътта започна бунт и изхвърли черупката която я покриваше и криеше от погледите на хората.
Гол вече, седеше на стола и го болеше всеки път когато вятърът галеше кожата му.
Вечност и половина след това не беше костенурка. Нямаше я черупката му. Може би и затова реши да се облече с дълго палто. Носеше го през зимата и лятото, с дъжд и слънце, никой не му забраняваше, за всичките беше просто луд и ако някой го питаше през горещ ден на Август, шеще да ти отговори “Какво да направя с този студ“ и да почне да плачи.
Един ден всичко свърши. Той не се появи повече, никой не пита защо, никой никога не разбра защо. Въпреки това ако погледнеш малко по-внимателно, ще го видиш да стой прав на бара, да пие дъгло кафе с вода и да свива цигари.
Просто си съблече палтото.

Майка съм

- Това което искам да ми обясниш е ”аналното проникване”.
- Мамо! Моля те!
- Няма. Трябва. Всичко разбирам : че хомосексуалистите могат даже да включат брак, да осиновяват деца, че помагат на икономиката купувайки скъпи неща, но това с аналното проникване не мога да го разбера.
- И какво точно искаш да ти кажа аз?
- Виждаш ли? Срамуваш се! ... Това е лошото!
- Кое е лошо пак?
- Това ли правиш с твоят?
- Тебе пак това какво те интересува?
- Как така какво ме интересува. Майка съм. Все пак ти си този който ме накара да отивам на срещите на ” Родители на гей и лезбийки”. Там ми кажаха да питам каквото не рабирам.
- Хубаво значи! Да, това правя с него.
- О Боже...даже не го искам да го мисля.
- Ами недей тогава. Кой те накара?
- Ммм!!! И тебе ли боли гъзът?
- Кой???
- Гъзът! Да ме извиняваш но аз съм народен човек!

Тайнственото Време

Какво значение има дали е Вторник или Петък когато блакът е с максимална скорост надолу по хълма и релсите не издържат? Кой ще попита за датата? Какво стойност ще има точният момент на дерайлирането?
Неуправляем катастрофира и вагоните заедно с каргото се унищожава. Имат ли значение точните и добре измислените маршрути точно в този момент?
Само машинистът, очуден че е е оцелял, изведнъж усеща едно странно спокойствие. Никога няма да е същият.
Открива реката която минава наблизо и за която никога не би предположил, че съществува. Минава през нея и завинаги измива страхорете и притесненията му.

♯

Моментът за да се върти ключа за освобождаване от затвора продължава повечв от двайсет години. Този момент е безкраен. Запаляйки първата цигара, този който изгасна греховете и младостта му в една дупка усеща времето по друг начин.
Няма вече седмици и месеци. Докато се разсъмва вижда една по една да се включват светлините на града, като цигари на скрити някъде пушачи които го наблюдават. Една по една, секунди на едно време-океан което се намира пред него безкраен.

♯

Всички очакват новата година с украсите, лампичките и преструвана радост. Само едно момиче в цеха за подаръци знае, че новогодишната нощ не съществува и затова и подаръците нямат никаква стойност, никакво значение.
Те са материя която се жертва в името на материята. Чиста потребителност. Любовта е един подарък който не се подбира в кутиите. Никаква кутия не може да подбере времето когато си мечтаеш. Връзва лентата на която прави панделките на подаръците на възел.
Знае, че когато дърпаш крайщата на възела той става по-силен. Чуства се толкова силна, че напуска кутиите с подаръците и панделките. През нощта се напива в бара без да пие. Усеща ритъма в кръвта й да белези времето което няма часове, само удари. Както танцува, всички я гледат. Не просто едно момиче, а един жив празник който танцива пред тях.

♯

Затворен прозорец. Ръцете кото го затвориха, сега треперейки разкопчават последното копче което блести като пълнолуние.
Двамата се срещат там където не съществуват имена. Треперят защото всяко беззначимо движение тука и сега е вълшебно, всяко вдишване и издишване има значение. Тайнственото време се появява и на тях. Това време, без избягвания, заместители и неврози, е една нощта пеперуда която незнайно как влиза през затвореният прозорец и стои неподвижна на стената.

Илюзии

Не може да бъде. Беше тука. Бидях го. Ето какво става когато хвърлиш парите наляво и надясно.
Колко тъпо. Толкова много работа за едно левче. Къде си малкото ми левче? Преместя стола на друго място, проверявям под дивана, зад счупеното нощно скафче, още веднъж в джобовете на панталона ми.
Псувам на глас понеже не стига, че не намирам левчето пак и смакам и току що изгладенета ми риза. Преместя стола на средата на хола, качвам се върху нея и се оглеждам в стаята. Кисела усмивка се появява в лицето ми. Левчето е точно пред мене, на пода, пред очите ми. Вдигам го и го оставям заедно с другите пари върху пералнята на коридора. Оглеждам се в огледалото над фризера. Всичко е наред. Трябва да изглеждам възможно най-добре.
Оглеждам се пак. За съжаление косата ми е най-хубавото в мене даже и след като е започнала вече да става по-рехава. Измивам си зъбите, стар навик, правя го винаги преди да излезна от вкъщи, даже и когато отивам за цигари на магазина зад блока, напръскам се с малко парфюм. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Почиствам кечовете ми. Внимавам да са възможно най-бели. Обличам си сакото, доста старомодно, но важното е че ми стои добре и че е чисто.
Поглеждам си часовника. Не трябва да закъснявам на срещите. Баща ми поне на това ме научи. Пак пред огледалото. Оглеждам се. Трявяа да изглеждам възможно най-добре. Прибирам парите в джоба и излизам. Вървя бързо за да не закъснея. Търся да намеря умно оправдание което няма да й позволи да се разсърди. Маршрутката вече я знам толкова добре, че бих могъл да стигна до там и с затворени очи даже.
Стигам пред познатият ми цветарски магазин. Влизам бързо. Познатата добре изглеждаща руса продавачка ми се усмихва.
- Закъсняхте днес, ми казва.
- Да, за съжаление, отговарям й стресиран.
- Обичайното ли?
- Да, нещо хубаво, ако може.
- Нали винаги ви давам най-хубавото? Отваря хладилната витрина с цветята и вади от вътре саксия с червени рози. Избира най-хубавата и почва да я опакова.
- Късметлийка е мадамата ви, нали?
- Не знам, защо?
Продавачката си вдига главата.
- Явно трябва много да я обичате за да й купувате почти всеки ден рози.
Една сянка минава пред очите ми.
- Да, много я обичам, мърморя аз. Давам й парите и взимам розата.
- Рестото ви. Нещо лощо ли казах, чуди се тя.
Излизам. Продължавам по пътя си бързо. Бърз поглед към часовника ми. Закъснявам. Не искам да стане така, трябва да съм точен на срещата. Почвам да се стресирам още повече. Вече вървя много по-бързо. Почти тичам. Вдишвам дълвоко за да се успокоя. Винаги ми помага на такива случай.
Накрая след малко време пристигам до парка , където се разбрахме да се срещнем. Спирам. Сърцето ми бие като лудо. Чъдя се къде ще я видя и как ще й обясня. Оправям си дрехите, стискам розата здраво и влизам в малката горичка. Знам много добре къде отивам. Всяко дърво, всеки камък, всяка пейка ми са познати. Привестват ме и ми се карат, че закъснях, че я оставих да ме чака.
Спирам пред една празна пейка. Оставям розата върху нея. Слушам тишината. Играта свърши.

Зелената книга

Слънцето се любеше в далечината с морето, направейки го да пламне от страст, когато облаците – случайни минувачи се зачервяваха от срам от това което виздаха. Лек ветрец смесваше соленият вятър с аромата на цветя, образувайки един силен афродизиак, докато чайките летяха и ревнуваха любовниците в хоризонта. Зимата се отдалечаваше и гледаше тъжно пролетта която се събуждаше бавно и протягайки се пипаше с пръсти върховете на дърветата направейки ги зелени. Сега е сезонът когато цялата природа се побърква. Звуци които приличат на любовно повикване се чуват отвсякъде. Даже хората, или основно хората, не оставят неповлиянни от тези промени, усещайки се вътрешните промени, импулси за контакти и любов.
Чистият рационализъм обвинява за всичко това елиптичната орбита на земята около слънцето. Повишаване на температурата възбузда мозъка да секретира онези хормони които са виновни за доброто и любовното настроение на човека. Как се казват?...опита се да се сети Кирил, все едно че ако успее да обясни логично всичко това което чувства ще успее и да контролира себе си и това което изпитва. Защото за всичко има едно логично обяснение и логиката определяна контролирането на действията. Даже и толкова много да му се иска да се отдаде на инстиктите и желанията му не може. Не може да го направи защото е обучен да действа по друг начин. Обучен е да контролира всяко негово действие и реакция. И заради това просто сяда на стола му, като в капан, все едно два диви звяра заключени в клетка, бори се с приятното стягане на стомаха му което го накара да създава в тайните пътища на въобразението му прекрасни образи, с вината и страховете които ражда логиката.
Вече два месеца идва в това заведение всеки ден. Първият път стана случайно с колегите от работата когато дойдоха за едно кафе. Така една топла вечер на Март, четири мъже с костюми и кожени куфарчета седнаха на една от масите с изглед към морето. Въпреки часът в заведението имаше много хора които се наслаздаваха на първите слънчеви лъчи и първите топли дни на годината. Но този факт заддържаше персонала доста заето за да забелези веднага компанията която току що седна.
- Какво по дяволите правят толкова много време, ядосва се Кирил и почваше да съжалява че изобщо се съгласи да идва тука.
- Спокойно де, не виждаш ли че е някаква лудница, му отговори някой от компанията.
След още малко време, но достатъчно за да се увеличи нивото на ядосването на Кирил, сервитьорът се приблизи на масата им, а той беше вече готов да направи една от известните му сцени за подобни случай.
- Съжалявам че закъснях, каза младият мъж, показвайки една редица от вели зъби. Кирил пред тази фигура, без да знае защо, остана без думи. Раздразнението му нямаше как да се преведе с думи на този младеж който с бързи думи почна да отсервира масата от мръсните чаши от предишните клиенти.
- Моля, слушам ви.
- Дълго кафе и минерална вода.
- Нормално кафе и капи ябълка.
- За мене едно капучино.
Тишина.
- А вие?, попита Кирил.
- Аааа..едно дълго кафе.
- Веднага, каза и се отдалечи от масата.
След това Кирил се чувстваше странно. Чудеше се какво беше това което го накара да се стресне толкова пред това момче и даже хвана себе си да го следи как слага чашите върху таблата. Усети вътре в себе си как пламва желанието да види отново отблизо детското му лице, блестящата му усмивка, прекрасните му очи и сърцето му почна да бие по-бързо като го бидя да се приблизава с поръчката. Този път стана до него давайки на Кирил възможността да усети изветрелият му аромат смеснат с миризма на пот. Адреналит почна да се лее бясно в кръвта му. После, отново тази усмивка.
Вечерта се приба вкъщи изтощен. Усеща се празен и самотен. Големият му апартамент изглеждаже по-празен отвсякога. Изхвърли куфарчето му на пода, съблече се сакото му и го остави на гърба на един стол. Махна вратовръзката която го стяхаше и я изхвърли ядосано на стената срещу него. Отиде до кухнята, взе бутилка уйски и си наля в една кристална чаша, подарък за някакъв рожден ден от някой името на когото никога не се сещаше. Отпи малко и усети алкохола да изгаря гърлото му и после топлотата му вътре в него.
Принципно се наслаждаваше на пиенето. Харесваше му да сяда сам през нощта на коженият фотьол, да пие едно голямо уйски, да пуши и да се вслушва в тишината на апартамента, но днес се чувстваше абсолютно сам, все едно никой не съществуваше в този свят. Все едно някаше с кого да говори, да остави главата си върху рамото му, да усети как го галят по косата. Но нали това не е реалността все пак? Тишината която до скоро му правеше компания сега приличаше на враг, готов да го убие. И тишината не го успокояваше, а му шепваше колко реална е самотата. Изтръхна и изпи последната глътка от чашата. Не, днес не се наслаждаваше на пиенето, просто го имаше нужда. Удоволствието нямаше място днес и тъка, просто искаше да изтрънхе съзнанието му за да не усеща болкатата от осъзнаването на положението му. Искаше му се да може да изгони това усещане за самота, празнота и самосъжаление.
Следващия ден се събуди рано сутрин. Кристалната чаша беше на парчета до падналата бутилка и напълнения с фасове пепелник. Отиде към тоалетната усещайки един несъществуващ чук да го удря в главата и повърна в тоалетната чиния. Пиянството го напусна като чаршаф на откриването на картина. Но картината беше огледалото и реалността която го гледаше оттам ужасна.
Студената вода върху тялото му гонеше главоболието и снощните иживявания. Изглеждаше вече много по-добре но той знаеше, беше видял всичко с реалните белези на отминалата нощ.
В кухнята, едно силно кафе изгони последните остатъци на сънливостта когато първите слънчеви лъци се появяваха с идването на новият ден. Но още беше рано. Рано за да се облече с перфектно изгладеният му костюм и сатенена вратовръзка и въпреки, че всяка сутрин се чустваше горд да се приготви за работа и да си облича скъпите му дрехи, този ден имаше усещането, че се приготвяше да се качи на сцената на едно лошо представление. Колкото до ролята, знаеше я много добре. Щеше да е Кирил. Партньор на голяма финансова къща, който винаги даваше най-спечелившите съвети. Който имаше червена спортна кола, финансова независимост, квадратна логика и никога не показваше емоция. Хората които работиха с него го уважаваха и се страхуваха от него. Защо се чувстваше така? Как така животът му се преобърна рязко когато всичко беше наред до предишната вечер? Беше ли наистйна наред? И изведнъж видя пак това лице и сърцето му отново почна да бие по-бързо. Да, трябваше да го види пак. Реши го. Да усети пак как го докосва случайно и да изтръпне целият под досадните дрехи. Да усети отново изветрелият му парфюм. И защо пак не? Да сложи заедно с него един край на тази самота която отдавна криеше от самия себе си. Така с тези мисли, с тези надежди и с тези очаквания за бъдещето тръгна за да започне и днешното представление.
Така и минаха вече два месеца. През това време всеки ден идваше за да седне на същото място, със същите мисли и същите надежди. Персоналът го беше научил вече, но този за когото идваше всеки ден, не му даваше никакви възможностти за по-приятелско приближаване. За всички в заведението беше поредният бизнесмен който прекарваше обедната си почивка в тяхното заведение за едно кафе. За съжаление и той имаше същото мнение за Кирил, нищо че самият той беше причината да идва всеки ден. Колко му се искаше на Кирил да отвърне усмивката, да докосне тялото му, да усети топлината му, да целуне тези устни. Но не знаеше даже името му. Страхуваше се да пита. Страхуваше се да не усетят другите истинската причина заради която идва всеки ден. Страхуваше се да не видят в очите му несподелимята и несподелената страст. Страхуваше се да не усети стрелките на отхвърлянето. За Кирил нямаше място за грешки. Той беше главният актьор, а не просто участващ в представлението и цялото внимание беше обърнато върху него.
Тръгвайки днес мина от бара за да плати, щом първо го видя да сяда там. Видя го да чете една малка зелена книга и погледите им се срещнаха. Кирил се изненади, почувства се като диво животно току що захванат на канан и си тръна бързо без да каже нищо. Изминал вече през вратата се почувства като идиот, че се държа така. Защо не му кажа нещо? Защо остави тази възможност да си мине ей така? Може би сега щяха да сядат заедно и да си говорят на бара и имаше и толкова много неща които искаше да му каже. Но успя да види добре зелената книга поне. Думата ”Монограм” беше гравирана на предната корица. Вече имаше физическата нужда да намери тази книга. Да я притежава. Искаше да я чете, да я пипне, да види мислите на момчето в черните букви, да усети присъствието му върху белите страници.
Следващата вечер беше отново на същото място, все едно космическите сили го пазеха никои да не сяда там и да е винаги свободно когато той влизаше. Но Той не беше там. Беше усетил остъствието му още преди да влезне, но надеждата и остатъци кураж коите беше събрал предишната вечер го накараха да седне и да почака момента в който Той щеше да се появи.
Беше прекалал предишната вечер четейки зелената книга отново и отново. Сега можеше да цитира почти безгрешно вскичките стихотворения. Книгата правеше думите да изглеждат като картини които правеха на Кирил компания. От мястото му можеше да види синьото на морето с лодката от която рибарят си хвърли мрежите му, все едно иска да залови звездите които се отразяват на повърхността му. Върху топлият все още пясък на брега двама любовници, две тела изпотени да усещат вътреца да им гали нежно гърбовете. Можеше да чуе даже звука на вълните и един глас който шепва ”...обичам те, чуваш ли?”
Да! Тази вечер щеше да му говори. Щеше да му го пита за името му. Щеше да му каже, че още от момента когато го видя за първи път разбра, че всичките тези неща които смяташе за важни не бяха нищо повече от крепости направени от пясък, рухнали се от мисълта за един живот с него. Че не искаше да се прибира в една празна къща, да е сам, и че искаше едно нежно докосване, една целувка, един сладък шепот и повече да не те усети тази болезнена самота. Всичко това можеше само Той да го направи. Както имаше силата да разруши всичко в живота му, така я имаше да го направи щастлив с едно ново начало, с щастие което не е построено върхъ пясъка. И тогава го видя.
Влезна и се усмихна както винаги на колегите му. На Кирил почна да му се вие свят. Сърцето му биеше силно докато изгонеше всичко това което го затрудняваше толкова време да намери куража да се приблизи до Него. Краката му треперяха с всяка все повече с всяка направена стъпка и усещаше като че ли всичките наблюдаваха всяко него движение, знаейки какво щеше да направи и в готовност да започнат да му се смеят всеки момент.
Вънка беше облачно и леко валеше. Духаше тих вятър който носеше аромата на влажна пръст и жаден асфалт. Движението не беше натоварено, повечето хора бяха вече се прибрали у дома. Магазините бяха затворени и нямаше никои друг освен него. Колко време вече вървеше? Не помнеше. Беше загубил усещането за време. Вървеше бавно и стабилно, без да му треперят коленете, без сърцето му да бие силно, без да се интересува за капките които мокриха дрехите му. Всичко което се случи, всичко което искаше да каже, но което никога не преобрази на думи и всичките мечти които посмя да направи в лудостта на страстта, оставиха едно изтръпване в съзнанието му подовно на това на пиянството. Не усещаше нищо. Нито страх, нито разочарованието, нито надежда. Просто нищо. Може би даже не съществуват такива думи които да могат да описат това усещане. Единственото което съществуваше, беше и единственият остатък на един избледнял спомен с един глас който шепва..
” Кой говори за звездите и кой плаче – чуваш ли?
Кой търси другият, кой креще – чуваш ли?
Аз съм този който крещи и който плаче – чуваш ли?
Обичам те, обичам те – чуваш ли? ”
И дъждът стана по-силен измивайки всичко което денят остави след него.

Чорапите : един чифт и още един

Има няколко найстина гадни, опасни и нездравословни професии. Една от тези е определено и тази на чорапа. Не толкова на онези скъпите, а на другите. На евтините, като тези които срещаме на битака в кошовете.
Съществуват и такива случаи все пак които могат да се включат и в двете тези категории. Съдбата им има общи неща. Задължителното сътрудничество което трябва да имат с партньорите им най-вече. Притеснението което изпитват за неизвестността на сътрудника им, докато не ги събере една хартия в цеха където са направени. Сътрудничеството им ще бъде вечно освен и ако не се запознаят съвсем за кратко. Когато ги купи някой куц ( доста рядък случай ) или когато едната бъде изядена от пералнята машина ( доста честен случай ). Понякога им сменят партньора изведнъж и трябва отново да се запознаят и да свикнат един с друг.
Заедно изпитват и страха на непознатото. На непознатата обувка. На непознатият крак. На непознатият прах за пране ( ако имат късмет ), на непознатото въже за пране. Особено на последното. Какъв изглед ще имат през тези кратки и едниствени моменти когато не са затворени в едно чекмедже, в една пералня, в една обувка.
Животът им иначе е съвсен различен. С едни единствени изключения.
Този евтин чифт чорапи беше живял по-добре и повече време от повечето чорапи. Въпреки, че не се запозна с повече от един чифт обувки имаше редкия и странния късмет да се запознае с други чорапи. Чорапи женски, чисти и почти неизползвани. Чорапи които не воняха на човек и които не изпитваха нуждата да образуват дупки за да могат да дишат по-добре.
Но една вечер, една много странна вечер, в една чужда къща където най-спокойно настъпи едно добре лъснато парке което се осветяваше само от светлината на свещите, промени се живота му. Видя отдалече женски крака, но не бяха обути с чорапи. Обути бяха в нещо което просто, все едно, галеше краката, прегръщаше ги и ги целуваше оставяйки върху тях един прах по-лек и от тези който оставят перата на пеперудите или един прекрасен френски парфюм. Беше един скъп чорапогащник...
Собственикът на евтиният чифт чорапи се засрами, но не толкова колкото самите му чорапи, и за кратките моменти през които чорапогащникът беше в друга стая, събу си чорапите, набързо, направи ги на едно вкарвайки едната вътре в другата, отвори прозореца и без даже да им благодари за успешното изпълняване на пълни с опасности задълженията им ги изхвърли под терасата. Едни цветя размениха няколко философски реплики и продължиха да наблюдават звездите от саксиите им.
Мъжките крака се притесниха. Даже се натъжиха малко, не за съдбата на евтините чорапи, а понеже им стана студено. Тогава, с едно несравнимо на бързина движение ръката на временно безчорапния, отвори едно чекмедже и оттам извади един чисто нов чифт чорапи. Един черен, горд и динамичен чифт който ако можеше щеше да се оплачи за тази негова мисия която беше очевидно под неговото ниво. Но нищо не кажа. Остана там, на неговото ново място и се чудеше какво би могъл да извади от положението. Но този който извади нещо беше новият му собственик. И то късмет. На този крадец му трябваха само две чаши шампанско и няколко минути шепване в женското ухо за да събуят чорапите и чорапогащника.
Тогава се намери за няколко момента долу на пода до чорапогащника. Размениха погледи пълни с разбиранетелство защото знаеха че и двата чифта бяха направени за да създават удоволствие на тези които знаят.
- Ще си тръгна, кажа мъжкият чифт.
- Къде ще си ходиш?, попита искренно тъжен чорапогащникът.
- Казаха ми на въжето за пране, какво се случва на чорапите които се намесят с такива крака.
- Какво, кажй ми, искам да знам.
- Стават зависими на човеския пот. Променят се. Това ще бъде съдбата ми.
Това й кажа но не успя нищо повече защото се чуха ключове на вратата и след един миг черният, горд чифт беше грабнат, скрит в едни ръце накрая остана след кратък маршрут да чака утрото върху един стол.
Часовете минаваха бавно за чорапа. Вечерните разговори с другите чорапи в чекмеджето където до преди малко живееше вече изглеждаха това далечни, че все едно никога не бяха се случили. Изхвърлен върху стола, до похитителя му който спеше с включен телевизор, мислеше за бъдещето му с горд и достоен начин. Нито една сължа, нито едно оплакване. Само с малко главоболие от телевизора който цяла нощ го облъчваше с рекламни обяснения.
Сутринта засрамен започна новият му живот. Явно щеше да служи втори пореден ден. Без да е получил каквото и да е било хигиенично третиране. Каква ирония. Същата хигиенична липсва беше очевидна и за краката. Единственото което направи този мизерен собственик беше да го удари върха гърба на стола за да излезе от него едно малко облаце прах.
Веднага се среща отново със същия чифт обувки. Сега на светлината от деня видя и дупката на предната част на лявата обувка. Беше първият път когато вместо да прегърне както се предвижда краката, просто се задоволи с това да функционира като предпяствие между краката и обувката.
После видя вратата, асансьора и улицата. Със стиснати зъби от неприятната миризма и от стреса на една случайна среща с други чифтове от неговото ниво, наблюдаваше от аспиратора на лявата обувка пътя на похитителя му. Дестинацията му изглеждаше позната, но не беше сигурен. Но когато обувките бяха събути почувства голяма радост. Намираше се в мястото където го сложиха за първи път след раждането му в цеха. Беше в магазина за обувки който се намираше точно до къщата в която живееше до вчера. Толкова близо до любимото му чекмедже и старите му приятели и компания и въпреки това толкова невероятно много далече.
Не успя да види нещо друго защото изведнъж влезне в нов чифт обувки. Въпреки че бяха тесни, усещането за ново, тази миризма от новата кожа успя да ми повдигне малко настроението. За няколко момента, прегърна даже този неизмит крак. Усещането което му раждаше изпълнението на целта му, продължи съвсем кратко. Колкото похитителят да усети че обувките му са тесни.
Докато му донесат нещо друго да пробва, случи се това за което все още разправят най-евтините чорапи когато се намират на въжете за прането и не могат да спрят да се смеят.
Отваря се вратата на магазина и влиза вътре мъж. Погледът му спира първо на човека който чакаше да пробва обувките и после върху чорапите му.
”Тези чорапи ги знам”, си помисли. ”Няма как да не са. Инициалите ми са бродирани върху тях”. И тогава попита човека пред него. ”Малкото ви име случайно да започва с буквата ”П” и фамилията с ”Г”?
”Ами не”, отговори човекът с израз на изненада, ”името ми е Димитър”.
”Така значи”, почва да говори, ”не стига, че ми ебеш жената, пак ми крадеш и чорапите, ей сега ти ебах майката”, това вече с определено ядосан начин и грабна един чадър който по друг начин мислеше че ще започне кариерата му и по друг почна.
”Ще ти счупя главата!”, икрещя целият червен и почна да гони другия който вече беше разбрал на къде отива цялата работа и беше почнал да бяга.
Чорапите се молиха собственикът им да успее да ги достигне но похитителят беше много по-млад. Настъпиха върху асфалта за първи път, върху дъвки, мръсна вода и още нещо оставено от куче.
На ъгъла, до боклуците, там където вятърът и едни деца го бяха изритнали за кеф, беше един стар, евтин чифт чорапи. Беше старият чифт на бягащия любовник и се смееше на цяло гърло. Поне той никога не беше стъпил гол върху мръсният асфалт.