Магазинът с дрехите. Никога не го беше правила там преди. Влиза вътре спокойна. Върви към секцията с дамското бельо. Спира за малко и се преструва, че разглежда, грабва нещо случайно, маха магнитната лепенка и сръчно го пъхва в джоба на панталона си. Прави го често. Нарича го ”100% намаление’’. Върви бавно към изхода без да откъсва поглед от пода и светлозеления мокет. Изведнъж усеща как пред нея се появява мъжка фигура. Висок млад мъж с униформа на охрана.
- Моля ви госпожице, елате с мен!
Фразата от този чаровен младеж ( успя да забележи сините му очи и хъбавите му, пълни и апетитни устни ) може би щеше да прозвучи хубаво – като покана, но сега беше много по-различно. Няма време да помисли. Знае само ,че не бива да я хванат да прави нещо подобно, няма да го преживее! Без да го осъзнава, завива в дясно и минавайки покрай него и между две възрастни жени, които се мотаеха до вратата ,излезе бързо навън. Веднага почва да тича като вманиачена. Сто метра по-надолу спира и се оглежда. Охраната е вън, погледите им се срещат за по-малко от една секунда. Тя е замръзнала на място. Пичът почва да тича към нея. Тя избира първата тясна уличка и се шмугва в нея.
Сега тича като луда. Пичът е по-бърз и е все по-близо с всеки изминал миг. Елена завива на една още по-тясна уличка. Той за момент я изпуска от поглед, но веднага я вижда отново и продължава да я гони. Елена пада долу. Уличката е хлъзгава от дъжда. Съвсем мокра, стиска зъби, става и продължава да тича с все сила. Поглежда назад само за миг. Пичът вече е до нея и е въпрос на секунди да я хване. В критичния момент, той се похлъзва и пада също. Става веднага, продължава след нея и й крещи:
- Спрй!
Елена се обръща, поглежда го и продължава да тича. Пред нея има кръстовище : наляво и надясно малки улички, като колонада. Избира да продължи направо и влиза вътре точно в момента, когато пичът сви в уличката към кръстовището. Без да се колебае повече от миг избира и той да продължи направо вътре в колонадата.
Елена продължава да тича, завива задължително вдясно следвайки пътя, когато осъзнава че няма изход. Няма улички или алеи. Има единствено две малки кафенета, разположени едно срещу друго. Осъзнава съдбата си, навежда глава, гърдите й се движат силно нагоре и надолу, изтощена и мокра от дъжда опитва да възстанови дишането си. Пичът се появява след нея на три метра разстояние, потен е и това личи,въпреки проливния дъжд. И той е изтощен. За няколко момента стоят просто така, един срещу друг , без да казват нищо, само дишайки силно,звучно и учестено.
- Бива те в тичането, казва изправен. Елена още е наведена и гледа земята.
- Тренирам лека атлетика в училището, отговаря тя.
- Често ли го правиш това? Да крадеш?
- Беше ми за пръв път...съжалявам...не знам какво ме прихвана... Все оше не може да го погледне в очите.
- Знаеш какво трябва да стане сега, нали?
Елена вдига поглед уплашена?
- Какво? На полицията ли ще се обадите?
Те са приятелки още от основното училище. Минали са педесет години вече. Едната вдовица другата стара мома. Всеки ден си пият чай на едно и също място по едно и също време. Харесва им това старомодно кафене в дъното на колонадата. Сега и двете с голям интерес наблюдават Елена, охраната и сцената която се развива между тях.
- Гледай какви неща. Карат се в дъжда..., казва Мария.
- Страст, какво да говорим..., отговаря Вероника.
Гледат как момичето в дъжда, слага ръка в джоба си, изважда едно дамско бельо и го дава на мъжа.
- Страст, да, но чак толкова? , казва Мария след като отпива глътка чай.
- Абе какво да кажа..да му го дава на ръце..тцк тцк тцк...И какво сега? Тука пред нас ли ще го правят?
Охраната взе бельото, което му даде Елена и го пусна в джоба си, не и без известна доза притеснение. Все пак бяха на публично място. Колко е пропаднал, за да изкара някой и друг лев. Да гони момичета в дъжда за да им взима обратно откраднати бикини. Но малката беше хубава, с хубави крака, аристократични...но обратно на работата сега.
- Госпожице, ти открадна нещо, и не само това. Избягала си. , тя вече жълта – готова да припадне.
- Не го исках...не се чувствах добре...съжалявам.
- Не се чувстваше добре ли? Когато не си добре значи крадеш, така ли?
Малката готова да колабира. Потъва в срам.
- Не...не знам...нямам и пари...всичко това заедно...всичко заедно.
Двете жени продължават да наблюдават от кафенето.
- Ето, почна да плачи вече, казва Мария.
- Да видиш, че след малко ще я прегърне, отговаря Вероника.
Елена вече силно плаче. Няма как да спре. Не може. Не иска. Цялата се тресе.
Той вече е малко объркан. Не знае какво да прави.
- Айде сега...недей да плачеш...
- Не съм добре...цялото това време...с майка ми не съм добре...съжалявам...
- Какво става с майка ти?
Това беше. Все едно този въпрос отключи една буря от изречения да излезе от нея.
- Не знам ...нямам с кого да говоря...тя...майка ми никога не си показва емоциите ...не може...не контактува...има толкова проблеми..работи на две места за да се справим...
- Баща ти какво казва за всичко това?
- Той почина.
Рязко.Фактът.Емоцията.Познава я-неговият почина преди три години. Левкемия.
- А, съжалявам, извинй ме…
- Недейте, много го болеше..той сега е спокоен. Очите й се напълниха със сълзи. Почна да плаче отново.
”Сега е спокоен”. И неговият сега е спокоен. Но преди това брутална болка, шест месеца ад. Рак.
Приближава. Постави ръка върху рамото й. Не е властно движение.
- Добре, моля те спри...ще кажа, че ми избяга...че не можах да те хвана.
Елена вдига погледа най-накрая. Очите й мокри. Червени.
- Наистина ли?
- Наистина, но никога няма да се повтори, нали?
-Не, никога.
- Знаеш че да крадеш не е решение.Спри за малко и помисли.
Изведнъж са много близо един до друг. Охраната прави стъпка назад.
- Как се казвате?
- Как се казваш, поправи я той. Светльо.
- Аз съм Елена.
- Айде тогава Елена. Време е да се прибираш вкъщи.
Жените наблюдават. Светльо прегръша Елена през рамото и заедно вървят до изхода на колонадата.
- Беше романтично накрая, нали?, пита Мария.
- Така са младите. Карат се, гонят се в дъжда, хвърлят си бельото един на друг, плачат и накрая пак се обичат, казва Вероника и обръщайки се към сервитьора:
Няма коментари:
Публикуване на коментар