Най-хубавият подарък

Много време мина от тогава. Беше пак горе долу времето на новогодишните празници. Бях в Солун, където всичко беше така празнично настроено – улиците, сградите, площадите, дърветата, магазините – че нямаше как да се съпротивиш и да те овладее и тебе.
Хората вървяха по улиците с разноцветни чанти пълни с подаръци. Импровизирани оркестри обикаляха града и свиреха коледни песни. Но даже не обръщах внимание на всичко това. Даже цялата тази радост и целият този шум ме дразнеше.
Обичах и още обичам Солун. Там съм живял като студент. Този град е свързан със студентските ми години, които бяха най-хубавите ми години. Този град е свързан с безкрайни разходки в паркове и улици и посещавания на барове и книжарници.
Никога не бях се върнал след дипломирането ми. Никога до момента когато един здравословен проблем, и то сериозен както се очертаваше, ме накара да се върна там. След препоръката на лекуващите ми лекари да се консултирам с лекарите от Солун се озовах отново там. Къде беше градът който обичах? Нищо не беше същото.
След като бях обиколил всичките специалисти и всяка поликлиника на родния ми град, съгласих се, че трябваше да ме видят и лекарите там. Обаче и там нещата не изглеждаха много обещаващи. Подобно на другите и те не ми оставиха място за надежда. Беше най-трудното положение в което бях попаднал.
Свободното ми време не знаех какво да правя. Магазините предлагащите какво ли не, ми изглеждаха сиви и безинтересни. Времето минаваше бавно събирайки тревожни диагнози и лягайки рано, щом времето през което бях буден беше време за гадни и притеснителни мисли.
Денят на операцията дойде. Аз съм човек който се събужда много трудно. Онзи ден се събудих преди всеки друг в болницата.
После се събудих отново. Видях хирурга ми да идва към мен. Стъклените врати между нас ме накараха да си помисля че се усмихва. Не се смеех да си помисля че се усмихва окуразително. Трябваше да ми повтори много пъти, че всичко мина добре, че не беше това за което се страхувахме, че другият ден сутринта мога да напусна болницата.
Малко течност беше, кажа ми, че даваше тази сянка.
Последната нощ останах подпрян на един прозорец, гледах долу празната улица която се осветляваше от жълтите лампи за мъглата и си мислих че съм щастлив. Бях наистина щастлив и го осъзнавах, както никога не го бях осъзнал през живота си. Просто защото се върнах обратно в живота си, там където бях преди един месец, когато всекидневието ми ми изглеждаше скучно и намирах хиляди неща които не ме задоволяваха.
Когато смятах че всичко е даденост. Какъв идиот бях.