Оплешивяването като знак на неуспешен живот

Плешивата ми глава отразява екрана на компютъра четейки думите които убиваха последните клетки на самоувереност в мене. “Your application to perfectcouple.bg has been rejected. We cannot find a match for you at this time. Try again later”. Гледайки снимката на Ivan Dimitrov основател на perfectcouple.bg се чудя дали усмивката му е там за да ми се подиграва или да ми дава кураж.

Бях приготвен и толкова сигурен че ще ми намерят нещо, че даже си купих нова риза, по-скоро тениска с три копчета, но все пак беше яка. Отне ми няколко часа за да преживея разочарованието че няма да имам среща удобно уредена срещу месечна такса от 29.99 лева.

Отхвърлянето не е нещо ново за мене. Отхвърлили са ме от всичко, включително от картите за библиотеката и купуването на бански костюм ( продавачката – консултант каза че очаквала да спечели от всичките тези хора които нямаше да се налози да ме видят без тениска ).

Всичките тези отхвърляния почнаха така да ми въздействат че да определят живота ми, когато на двадесетия ми рожден ден чичо ми отбележи че вече оплешивявам. Беше прав, горе долу поне. Харесва ми да твърдя, че просто косата ми се премести. Космите които се използваха за да покриват главата ми сега намериха ново място за отдих, гърба ми.

Гърбът ми се използваше като мястото за отдих на пенсионерите за останалите косми които ми бяха останали върху главата ми. Космите се събираха там като бежанци на едни някогашно велико кралство. На крехката възраст на двадесетиедна години осъзнах, че най-хубавите ми години вече бяха зад мене. Много ми хора ми казваха тогава, че съществува нещо наречено „характер” и което е важно и се оценява. С времето разбрах че това е лъжа. Никога няма да видите хубаво момиче да държи за ръка някого който прилича на Дим Дуков само защото има добър „характер”.

Бъдейки физически „предизвикан” не влияеше само в сексуалния аспект на живота ми но и в социалния ми статус. Когато имах коса бях стабилна „четворка”. Това означаваше че бях онзи който беше поканен почти на всичките купони но за които разбираше от подследните. Сега след процеса на оплешивяването съм „двойка”. Това означава че съм поканен само на купоните където има входна такса и на някакво погребение евентуално.

Студентството не е същото за красивите и за грозните. След като ме приеха и преде да се местя в общежитието направих едно проучване за живота на студентите. До сега нищо не е даже близо до истината. Никакви напивания, никакви полуголи пияни студентки, единственото топло нещо с което спа е лаптоп-ът ми. Единственото нещо което се оказа истинско бяха жените. В университета има много жени. Жени които не мога да приближа заради някакво тяхно малоумно гадже което върви след тях. Имах навика да си представям как ги бутам от пътя ми и тръгвам с момичето. Сега само си представям как ме бият.

За някого като мене, жените са чужд предмет, неизвестно, все едно да учиш китайски с учителка по френски. Когато съм на три метра разстояние от жена, странни неща почват да ми се случват. Изпотяването му достига ритъма на градински маркуч. До средата на разговора повече заприличам на изгорени пържоли отколкото на лъскав рицар. Също така не помага че най-хубавата ми тениска е със Спайдермен и че дънките ми крещят отдалеч „ La Fiesta”.

Слушайки историите и проблемите във връзките на приятелите ми не ми помогна особено. Сядам в дивана и давам съвети подобен на терапевт който няма с какво друго да се занимава в живота му. Единствената полза от това беше че ми помогна да имам много приятелки. Но и те ме възприемаха като по-големия им брат, а не еротично.

Все пак имам план ако цялата тази история със срещите не потръгне. Когато женското внимание не е обърнато към мен ми остава много време. Много време което може да се инвестира в спечеленото на пари. И то много. После ще се намери поне едно младо момиче което ще харесва плешивият и дебеличък чичко с парите. Нали?

Предполагам че хората като мене наистина имат място в този свят. Не можем всички да сме високи, красиви, руси мъже със синии очи. Последният който опита нещо подобно нещо прецака света много яко. Но винаги има надежда, че както аз сега пиша това нещо има някаква жена която мисли същото като мене. Просто се надявам че тя не оплешивява.