Господин Попов

Андрей седеше в залата. В погледа му се комбинираше очудване, скука и отхвърляне, все едно слушаше как някой се опитва да го обеди с логични аргументи защо Бога носи обувки 42и размер. Истината е, че не слушаше и нещо по-логично. Старецът на подиума почна да говори развълнувано и почти викайки обяви “ И последно уважаеми мой слушатели...НЕ на чуждият масово пройзведен, империалистичен пържен картоф. НЕ на групирането и унищожението които ни сервират заведенията за бързо хранене. УРА за българските православни, нарязани на човешка ръка пържени картофи”.
Андрей скри лицето му зад ръцете му докато останалата публика ръкопляскаше с все сила. Намираше се на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. ( сдружение за възстановяване на авторитета на пържения картоф ) и старецът му беше свекър, когото търпеше само и само заради жена си. Тя очевидно го обичаше прекалено много за да го пренебрегва. Също така очевиден факт – той беше луд.
Но Андрей имаше много специфична причина за да се намира днес тука...

( Малко облаце ни прехвърли в близкото минало...ще видим дали ще успеем да разберем какво става тука )


Късно през нощта, секунди преди да заспя, изведнъж се сетих...даже смятах че съм го забравил но уви...
...чакак автобуса на Солунска, когато го видях да се приближава, спираше често и залепваше едни малки плакати и тогава когато стоеше до мене за да залепи и на спирката погледнах лицето му, което ми запомни нещо, без да знам точно какво. Опитах се, борих се, човърках в стари спомени но мозъкът ми продължи да показва “not found”, после дойде автобуса, феномен на такава разширена периодичност, че те накара да забравиш всичко друго.
Качих се в автобуса, смугнах се до един старец който продаваше лотерийни билети и носеше шапка AC/DC ( подарък от някакво списание със сигурност, но все пак интересна гледка). Малко преди автобусът да потегли, погледнах към плаката на спирката, залепен от човекът когото не се сещах откъде познавам.
Плакатът беше покана към всички заинтересувани на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. Тази дума активира (отново) едно звънче в главата ми, но нищо повече, което ме накара да се ядосвам защото се чувствах все едно имам паметта на друг човек в главата ми, познавах спомените му, но бях неспособен да отварям всяка една отделна папка.
И тогава автобусът тръгна рязко, аз паднах върху стареца който с много голямо удоволствие напсува и мене и щофьора и майките ни, след това и вече с повод почна да говори с хората около него и разговорът приключи шест спирки по-късно с изклюителният оригинален израз „абе, ебал съм му майката”.
... изведнъж се появи, през нощта, моменти преди да заспя, не знам какво чакаше цял ден и защо реши точно сега за да се появи на повърхността, но веднага станах и тръгнах към телефона, без да ме притеснява колко късно беше.
„Полудя ли? На кого ще се обадиш по това време?” попита баща ми, но не му отговорих, понеже освен че беше почти глух, използваше и запушалки за уши, едно прекаляване което никого не съм разбрал...
...както и никога не съм разбрал оправданието което използваше години наред за да спи на дивана до телефона „трябва да им говоря аз първи когато се обадят”. Естествено въпроси от типа на „кой?” или „какво ще ти кажат когато се обадят?” бяха очевидно безсмислени, понеже логиката беше отдавна уплашена и напусна главата на баща ми когато разбра с кого и какво ще трябва да живее там вътре.
Игнорирах го, вдигнах слушалката, набрах бързо номера. Басовото „ало” на Андрей от другият край на линията беше ясно, че идваше от дълбочините на леглото му, но това не беше от значение.
„Андрей, видях Попов на улицата” извиках опитайки да съм колкото мога по-тих викайки. Андрей пак пита нещо за майка ми и дали знам колко е часа. „Попов Андрей, казвам ти Попов от изборите в Русе”, настоявах аз с противопропорционално настроение с това на Андрей. Последна пауза, докато, докато мозъчните му клетки почнаха да се събуждат. „Сигурен ли си?”.
„Да те питам”, отговорих игнорирайки въпроса му, „нали свекърът ти е председател на СДРУВЪЗАВПЪРКА?”
„Сега това какво общо има пак?”
„Утре имат някакво събрание. Трябва да ходиш. Най-вероятно и Попов ще бъде там, най-накрая да разберем истината веднъж и за винаги”, казах забравяйки да дишам с резултат да ми се вие свят, опитвайки се да не падна, бутнах апарата, скъса се кабела и Андрей останал да виси и да се чуди, дали всичко това найстина се случи или беше поредният тъп сън от тези който често има и другия ден ми разправи притеснен,
Всичко с Попов беше се случило преди около две години. Андрей като адвокат беше назначен да присъства на изборите на едно село до Русе. Аз тогава бях, с официалното назначение „човекът дето харчи бащинските пари” и имах много свободно време, и така пътувахме заедно, аз да се правя на секретар, той на адвокат и двамата после на туристи.
Селото беше някакво набутано място в което нямаше повече от сто човека. До там едвам стигнахме питайки кого ли не. Проблемът ни беше как щяхме да стигнем до града вечерта на тъмно. Там табели няма, а толкова Андрей колкото и аз не сме точно на „ти” с ориентацията. Накрая успяхме да се разберем с един младок от селото, Цевдет, който щял да се връща в Руце нощем, а ние щяхме да караме след него.
„Отивам да взема колата, след две минути минавам оттука, следвайте ме” каза Цевдет, но Богът ( Алах, Майка Природа, Диего Марадона) имаше друг мнение и първо изпрати друга кола, която ние почнахме да следваме помислейки че е нашата кола, оставяйки Цевдет да ни търси до ден днешен... Следим значи тази кола цял час ако не и повече когато колата спира и човекът отвътре излиза.
Осъзнавайки че в колата пред нас има непознат човек замръзнахме. Андрей слиза от колата и съм сигурен, че беше готов да пита „ защо не си този който мислихме че си?”, но непознатият го изпревари и му каза „вече е късно и времето се разваля, елата да останете у нас тази вечер”
При даденото положение, идеята не беше лоша.
Сутринта вънка времето беше прекрасно, слънце и гори на всякъде около нас, единственото което липсваше беше собственикът на къщата, когото не откривахме никъде. За щастие вратите не бяха заключени, иначе щеше да е прекалено Stephen King-ово положение. Проверихме дали ни липсва нещо, но всичко беше там. Не ни беше ограбил, даже ние бяхме тези които можеха да му повдигнат всичко и да изчезнат.
Почакахме още малко и някъде към обяд след като никой не се появи Андрей предложи да си тръгваме. „Да, нямам абсолютно нищо което да правя и вече закъснявам”.
Влизаме в колата и Андрей вика „ абе,аз носих вратовръзка, тази с Buggs Bunny ( сериозен адвокат...) , къде е?” , „то нямаме ли сега други проблеми за вратовръзката ти ще мислим?. Айде да се махаме от тука вече” и приключихме с тази тема.
Кръстихме го Попов.
Страният ни домакин получи името си от името на един местен кандидат, който на деня на изборите, не беше получил нито един глас, даже неговия. Чакайки там тогава да мине времето и да дойдат да вземат резултатите говорихме глупости и измислихме истории за това кой е Попов, защо не е гласувал за себе си, къде се загуби и все такива неща...и оттогава той стана нашият въобразаем приятел и нещо като вътрешна шега която редовно споменавахме.
„Ще купя билети за мача”.
„Ок, вземи три”
„Защо три? Кой друг ще идва?”
„Що за въпрос? Попов естествено”
...и няколко месеца по-късно го забравихме и него както и всичките други въобразаеми фигури ( не докторе, почти съм сигурен,че всичко това е останало в миналото ми).
И сега се беше появил ей така лепяйики постери за събранието на свекъра на Андрей.
Цялото положение правеше мръсни и заплашителни жестове на логиката ми, но всичко щеше да стане ясно утре.
Аз имах една среща тогава, така че Аднрей се наложи да ходи сам на събранието.
От сутринта бях много нервен и всеки път дето ми звънеше gsm-а мислих че е Андрей и подскачах. Бях приключил със срещата и се прибирах вкъщи когато ми се обади.
Андрей пое дълбоко въздух и почна „ какво да ти каза?...знам ли и аз?...или аз полудявам или всичките други...или пък идва края на света...знам ли?”
„Какво ти става бе идиот? Какво стана там?”, културно го прекъснах аз.
„Ходих до събранието...говори там свекърът ми и още двама трима по-луди от него, някакви абсилютно идиотии които май бяха доста интересни за публиката. Помниш ли вица с идиота който кара на обратно на магистралата и чува на радиото предупреждение за един луд на магистралата който кара на отсрещното платно и той казва „ как така един бе? Те са стотици...”, почуствах се като него, само че тогава бях сигурен, вече не съм, че аз съм от логичните. И както ги слушам изведнъж влиза Попов и не щеш ли идва и сяда до мене и си носи вратовръзката ми с Buggs Bunny. Помниш ли че я търсих тогава? Беше ми много трудно да дочакам да свърши събранието и после му казах „не се прави,че не ме помниш, настоявам да знам какво беше всичко това и ми върни и вратовръзката ми”
Той стана и съвсем спокойно ми каза „нямам позволение да ти говоря. Ще се обадят на приятеля ти и ще му обяснят всичко..само да не вдигне той първи телефона”. Питах го кой ще ти се обади и какви са тези глупости, а той само отговори „нищо повече” и избяга.
Андрей спря да приказва точно на момента в който отварях вратата и влизах вкъщи. Спрях...и изведнъж усетих, че скачам в студено море прегърнал включен телевизор.
Това което видях беще същото което виждах всеки ден последната година. Глухият с запушалките в ушите – и по същото време мой баща- до телефона, с вечното загубен поглед и изкривената горна устна, подарък от инсулта миналото лято.
Стоях така и го гледах с логиката вътре в мене да прави харакири за да не се плени от врага.
„Има супа от чайка в хладилника. Ще ядеш ли?” попита ме.
„Не” отговорих и се прибрах в стаята ми да довърша гъбите.

-based on a true dream-