„Залез слънце. Градът се огрябва в цвят синьо. Чашата със следи на алкохол и червило, полата на гърба на стола, светлината, шепотът на колите, съблазнителният поглед на голата жена, всичко това композира една балада за саксофон, бавна и топла”.
- Харесва ли ти?
- Да, много е красиво.
- И ти си много красива.
Приближава се, сяда зад нея в леглото, и почва да я целува по шията, раменете, ръцете. Гали гърдите й. Дърпа я леко и тя ляга. Почва да я целува по тялото. После спира.
- Не участваш...Искаш ли да играем една игра?
- Каква игра?
- Можем да я наречем играта на истината.
- Детски глупости.
- Айде. Ти си първа.
- Ти си този дето иска да играе. Ти си първи.
- Добре, но трябва да отговаряш само истината. Найстина ли ти харесват нещата които пиша?
- Нали, току що ти го казах?
- Добре. Твой ред сега.
- Как върви работата ти?
- Няма да говорим за това. Разбрахме се, че няма да говорим за работата. Питай ме по-интересни неща.
- Ти си този дето искаше да играем тази тъпа игра. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговорх на моя.
- Отвращава ме. Не мога да стоя цял ден затворен в едно малко магазимче. Ето, доволна ли си?
- Не мога повече с тебе. Не мога да го търпя. Не живееш в реалността.
- Коя реалност. Единствената реалност за мене е, че трябва да пиша. Не мога да си губя времето зад касата на някакъв квартален денонощен магазин. Как можеш да го разбираш това. Как можеш да не разбираш мене?
- Въпреки това, единствената реалност е, че никой не ти плаща за нещата които пишеш.
Става от леглото и отива до прозореца. Отказва се да го погледа в очите. Гледа града от прозореца.
- Реалността е, че съвсем ми писна вече от този нелепен театър : да се обличам като курва когато съм тука, да си слагам червило, да стоя полугола в апартамента ти за да се чувстваш ти героят на този роман който няма край. Реалността е, че не живеем през 30те, без значение колко използваш тази стара пишещя машина. Реалността е, че когато гледам от този прозорец, не виждам синият цвят на града, а мръсни улици и сиви блокове...и няма никакъв шепот от колите, само един силен ужасно проникващ шум...и това не саблазнителен поглед, а скучен поглед. Нали искаше играта на истината? Няма алкохол, нито баланда за саксофон, тука не е Ню Йорк...и ти не си велик писател...нито аз твоето вдъхновение.
В леглото се очертава силуета на едно тяло. До него празна опаковка успокоителни и празни бутилки от алкохол. Стаята е студена. Изгрев слънце.
сряда, 22 декември 2010 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
Господин Попов
Андрей седеше в залата. В погледа му се комбинираше очудване, скука и отхвърляне, все едно слушаше как някой се опитва да го обеди с логични аргументи защо Бога носи обувки 42и размер. Истината е, че не слушаше и нещо по-логично. Старецът на подиума почна да говори развълнувано и почти викайки обяви “ И последно уважаеми мой слушатели...НЕ на чуждият масово пройзведен, империалистичен пържен картоф. НЕ на групирането и унищожението които ни сервират заведенията за бързо хранене. УРА за българските православни, нарязани на човешка ръка пържени картофи”.
Андрей скри лицето му зад ръцете му докато останалата публика ръкопляскаше с все сила. Намираше се на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. ( сдружение за възстановяване на авторитета на пържения картоф ) и старецът му беше свекър, когото търпеше само и само заради жена си. Тя очевидно го обичаше прекалено много за да го пренебрегва. Също така очевиден факт – той беше луд.
Но Андрей имаше много специфична причина за да се намира днес тука...
( Малко облаце ни прехвърли в близкото минало...ще видим дали ще успеем да разберем какво става тука )
Късно през нощта, секунди преди да заспя, изведнъж се сетих...даже смятах че съм го забравил но уви...
...чакак автобуса на Солунска, когато го видях да се приближава, спираше често и залепваше едни малки плакати и тогава когато стоеше до мене за да залепи и на спирката погледнах лицето му, което ми запомни нещо, без да знам точно какво. Опитах се, борих се, човърках в стари спомени но мозъкът ми продължи да показва “not found”, после дойде автобуса, феномен на такава разширена периодичност, че те накара да забравиш всичко друго.
Качих се в автобуса, смугнах се до един старец който продаваше лотерийни билети и носеше шапка AC/DC ( подарък от някакво списание със сигурност, но все пак интересна гледка). Малко преди автобусът да потегли, погледнах към плаката на спирката, залепен от човекът когото не се сещах откъде познавам.
Плакатът беше покана към всички заинтересувани на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. Тази дума активира (отново) едно звънче в главата ми, но нищо повече, което ме накара да се ядосвам защото се чувствах все едно имам паметта на друг човек в главата ми, познавах спомените му, но бях неспособен да отварям всяка една отделна папка.
И тогава автобусът тръгна рязко, аз паднах върху стареца който с много голямо удоволствие напсува и мене и щофьора и майките ни, след това и вече с повод почна да говори с хората около него и разговорът приключи шест спирки по-късно с изклюителният оригинален израз „абе, ебал съм му майката”.
... изведнъж се появи, през нощта, моменти преди да заспя, не знам какво чакаше цял ден и защо реши точно сега за да се появи на повърхността, но веднага станах и тръгнах към телефона, без да ме притеснява колко късно беше.
„Полудя ли? На кого ще се обадиш по това време?” попита баща ми, но не му отговорих, понеже освен че беше почти глух, използваше и запушалки за уши, едно прекаляване което никого не съм разбрал...
...както и никога не съм разбрал оправданието което използваше години наред за да спи на дивана до телефона „трябва да им говоря аз първи когато се обадят”. Естествено въпроси от типа на „кой?” или „какво ще ти кажат когато се обадят?” бяха очевидно безсмислени, понеже логиката беше отдавна уплашена и напусна главата на баща ми когато разбра с кого и какво ще трябва да живее там вътре.
Игнорирах го, вдигнах слушалката, набрах бързо номера. Басовото „ало” на Андрей от другият край на линията беше ясно, че идваше от дълбочините на леглото му, но това не беше от значение.
„Андрей, видях Попов на улицата” извиках опитайки да съм колкото мога по-тих викайки. Андрей пак пита нещо за майка ми и дали знам колко е часа. „Попов Андрей, казвам ти Попов от изборите в Русе”, настоявах аз с противопропорционално настроение с това на Андрей. Последна пауза, докато, докато мозъчните му клетки почнаха да се събуждат. „Сигурен ли си?”.
„Да те питам”, отговорих игнорирайки въпроса му, „нали свекърът ти е председател на СДРУВЪЗАВПЪРКА?”
„Сега това какво общо има пак?”
„Утре имат някакво събрание. Трябва да ходиш. Най-вероятно и Попов ще бъде там, най-накрая да разберем истината веднъж и за винаги”, казах забравяйки да дишам с резултат да ми се вие свят, опитвайки се да не падна, бутнах апарата, скъса се кабела и Андрей останал да виси и да се чуди, дали всичко това найстина се случи или беше поредният тъп сън от тези който често има и другия ден ми разправи притеснен,
Всичко с Попов беше се случило преди около две години. Андрей като адвокат беше назначен да присъства на изборите на едно село до Русе. Аз тогава бях, с официалното назначение „човекът дето харчи бащинските пари” и имах много свободно време, и така пътувахме заедно, аз да се правя на секретар, той на адвокат и двамата после на туристи.
Селото беше някакво набутано място в което нямаше повече от сто човека. До там едвам стигнахме питайки кого ли не. Проблемът ни беше как щяхме да стигнем до града вечерта на тъмно. Там табели няма, а толкова Андрей колкото и аз не сме точно на „ти” с ориентацията. Накрая успяхме да се разберем с един младок от селото, Цевдет, който щял да се връща в Руце нощем, а ние щяхме да караме след него.
„Отивам да взема колата, след две минути минавам оттука, следвайте ме” каза Цевдет, но Богът ( Алах, Майка Природа, Диего Марадона) имаше друг мнение и първо изпрати друга кола, която ние почнахме да следваме помислейки че е нашата кола, оставяйки Цевдет да ни търси до ден днешен... Следим значи тази кола цял час ако не и повече когато колата спира и човекът отвътре излиза.
Осъзнавайки че в колата пред нас има непознат човек замръзнахме. Андрей слиза от колата и съм сигурен, че беше готов да пита „ защо не си този който мислихме че си?”, но непознатият го изпревари и му каза „вече е късно и времето се разваля, елата да останете у нас тази вечер”
При даденото положение, идеята не беше лоша.
Сутринта вънка времето беше прекрасно, слънце и гори на всякъде около нас, единственото което липсваше беше собственикът на къщата, когото не откривахме никъде. За щастие вратите не бяха заключени, иначе щеше да е прекалено Stephen King-ово положение. Проверихме дали ни липсва нещо, но всичко беше там. Не ни беше ограбил, даже ние бяхме тези които можеха да му повдигнат всичко и да изчезнат.
Почакахме още малко и някъде към обяд след като никой не се появи Андрей предложи да си тръгваме. „Да, нямам абсолютно нищо което да правя и вече закъснявам”.
Влизаме в колата и Андрей вика „ абе,аз носих вратовръзка, тази с Buggs Bunny ( сериозен адвокат...) , къде е?” , „то нямаме ли сега други проблеми за вратовръзката ти ще мислим?. Айде да се махаме от тука вече” и приключихме с тази тема.
Кръстихме го Попов.
Страният ни домакин получи името си от името на един местен кандидат, който на деня на изборите, не беше получил нито един глас, даже неговия. Чакайки там тогава да мине времето и да дойдат да вземат резултатите говорихме глупости и измислихме истории за това кой е Попов, защо не е гласувал за себе си, къде се загуби и все такива неща...и оттогава той стана нашият въобразаем приятел и нещо като вътрешна шега която редовно споменавахме.
„Ще купя билети за мача”.
„Ок, вземи три”
„Защо три? Кой друг ще идва?”
„Що за въпрос? Попов естествено”
...и няколко месеца по-късно го забравихме и него както и всичките други въобразаеми фигури ( не докторе, почти съм сигурен,че всичко това е останало в миналото ми).
И сега се беше появил ей така лепяйики постери за събранието на свекъра на Андрей.
Цялото положение правеше мръсни и заплашителни жестове на логиката ми, но всичко щеше да стане ясно утре.
Аз имах една среща тогава, така че Аднрей се наложи да ходи сам на събранието.
От сутринта бях много нервен и всеки път дето ми звънеше gsm-а мислих че е Андрей и подскачах. Бях приключил със срещата и се прибирах вкъщи когато ми се обади.
Андрей пое дълбоко въздух и почна „ какво да ти каза?...знам ли и аз?...или аз полудявам или всичките други...или пък идва края на света...знам ли?”
„Какво ти става бе идиот? Какво стана там?”, културно го прекъснах аз.
„Ходих до събранието...говори там свекърът ми и още двама трима по-луди от него, някакви абсилютно идиотии които май бяха доста интересни за публиката. Помниш ли вица с идиота който кара на обратно на магистралата и чува на радиото предупреждение за един луд на магистралата който кара на отсрещното платно и той казва „ как така един бе? Те са стотици...”, почуствах се като него, само че тогава бях сигурен, вече не съм, че аз съм от логичните. И както ги слушам изведнъж влиза Попов и не щеш ли идва и сяда до мене и си носи вратовръзката ми с Buggs Bunny. Помниш ли че я търсих тогава? Беше ми много трудно да дочакам да свърши събранието и после му казах „не се прави,че не ме помниш, настоявам да знам какво беше всичко това и ми върни и вратовръзката ми”
Той стана и съвсем спокойно ми каза „нямам позволение да ти говоря. Ще се обадят на приятеля ти и ще му обяснят всичко..само да не вдигне той първи телефона”. Питах го кой ще ти се обади и какви са тези глупости, а той само отговори „нищо повече” и избяга.
Андрей спря да приказва точно на момента в който отварях вратата и влизах вкъщи. Спрях...и изведнъж усетих, че скачам в студено море прегърнал включен телевизор.
Това което видях беще същото което виждах всеки ден последната година. Глухият с запушалките в ушите – и по същото време мой баща- до телефона, с вечното загубен поглед и изкривената горна устна, подарък от инсулта миналото лято.
Стоях така и го гледах с логиката вътре в мене да прави харакири за да не се плени от врага.
„Има супа от чайка в хладилника. Ще ядеш ли?” попита ме.
„Не” отговорих и се прибрах в стаята ми да довърша гъбите.
-based on a true dream-
Андрей скри лицето му зад ръцете му докато останалата публика ръкопляскаше с все сила. Намираше се на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. ( сдружение за възстановяване на авторитета на пържения картоф ) и старецът му беше свекър, когото търпеше само и само заради жена си. Тя очевидно го обичаше прекалено много за да го пренебрегва. Също така очевиден факт – той беше луд.
Но Андрей имаше много специфична причина за да се намира днес тука...
( Малко облаце ни прехвърли в близкото минало...ще видим дали ще успеем да разберем какво става тука )
Късно през нощта, секунди преди да заспя, изведнъж се сетих...даже смятах че съм го забравил но уви...
...чакак автобуса на Солунска, когато го видях да се приближава, спираше често и залепваше едни малки плакати и тогава когато стоеше до мене за да залепи и на спирката погледнах лицето му, което ми запомни нещо, без да знам точно какво. Опитах се, борих се, човърках в стари спомени но мозъкът ми продължи да показва “not found”, после дойде автобуса, феномен на такава разширена периодичност, че те накара да забравиш всичко друго.
Качих се в автобуса, смугнах се до един старец който продаваше лотерийни билети и носеше шапка AC/DC ( подарък от някакво списание със сигурност, но все пак интересна гледка). Малко преди автобусът да потегли, погледнах към плаката на спирката, залепен от човекът когото не се сещах откъде познавам.
Плакатът беше покана към всички заинтересувани на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. Тази дума активира (отново) едно звънче в главата ми, но нищо повече, което ме накара да се ядосвам защото се чувствах все едно имам паметта на друг човек в главата ми, познавах спомените му, но бях неспособен да отварям всяка една отделна папка.
И тогава автобусът тръгна рязко, аз паднах върху стареца който с много голямо удоволствие напсува и мене и щофьора и майките ни, след това и вече с повод почна да говори с хората около него и разговорът приключи шест спирки по-късно с изклюителният оригинален израз „абе, ебал съм му майката”.
... изведнъж се появи, през нощта, моменти преди да заспя, не знам какво чакаше цял ден и защо реши точно сега за да се появи на повърхността, но веднага станах и тръгнах към телефона, без да ме притеснява колко късно беше.
„Полудя ли? На кого ще се обадиш по това време?” попита баща ми, но не му отговорих, понеже освен че беше почти глух, използваше и запушалки за уши, едно прекаляване което никого не съм разбрал...
...както и никога не съм разбрал оправданието което използваше години наред за да спи на дивана до телефона „трябва да им говоря аз първи когато се обадят”. Естествено въпроси от типа на „кой?” или „какво ще ти кажат когато се обадят?” бяха очевидно безсмислени, понеже логиката беше отдавна уплашена и напусна главата на баща ми когато разбра с кого и какво ще трябва да живее там вътре.
Игнорирах го, вдигнах слушалката, набрах бързо номера. Басовото „ало” на Андрей от другият край на линията беше ясно, че идваше от дълбочините на леглото му, но това не беше от значение.
„Андрей, видях Попов на улицата” извиках опитайки да съм колкото мога по-тих викайки. Андрей пак пита нещо за майка ми и дали знам колко е часа. „Попов Андрей, казвам ти Попов от изборите в Русе”, настоявах аз с противопропорционално настроение с това на Андрей. Последна пауза, докато, докато мозъчните му клетки почнаха да се събуждат. „Сигурен ли си?”.
„Да те питам”, отговорих игнорирайки въпроса му, „нали свекърът ти е председател на СДРУВЪЗАВПЪРКА?”
„Сега това какво общо има пак?”
„Утре имат някакво събрание. Трябва да ходиш. Най-вероятно и Попов ще бъде там, най-накрая да разберем истината веднъж и за винаги”, казах забравяйки да дишам с резултат да ми се вие свят, опитвайки се да не падна, бутнах апарата, скъса се кабела и Андрей останал да виси и да се чуди, дали всичко това найстина се случи или беше поредният тъп сън от тези който често има и другия ден ми разправи притеснен,
Всичко с Попов беше се случило преди около две години. Андрей като адвокат беше назначен да присъства на изборите на едно село до Русе. Аз тогава бях, с официалното назначение „човекът дето харчи бащинските пари” и имах много свободно време, и така пътувахме заедно, аз да се правя на секретар, той на адвокат и двамата после на туристи.
Селото беше някакво набутано място в което нямаше повече от сто човека. До там едвам стигнахме питайки кого ли не. Проблемът ни беше как щяхме да стигнем до града вечерта на тъмно. Там табели няма, а толкова Андрей колкото и аз не сме точно на „ти” с ориентацията. Накрая успяхме да се разберем с един младок от селото, Цевдет, който щял да се връща в Руце нощем, а ние щяхме да караме след него.
„Отивам да взема колата, след две минути минавам оттука, следвайте ме” каза Цевдет, но Богът ( Алах, Майка Природа, Диего Марадона) имаше друг мнение и първо изпрати друга кола, която ние почнахме да следваме помислейки че е нашата кола, оставяйки Цевдет да ни търси до ден днешен... Следим значи тази кола цял час ако не и повече когато колата спира и човекът отвътре излиза.
Осъзнавайки че в колата пред нас има непознат човек замръзнахме. Андрей слиза от колата и съм сигурен, че беше готов да пита „ защо не си този който мислихме че си?”, но непознатият го изпревари и му каза „вече е късно и времето се разваля, елата да останете у нас тази вечер”
При даденото положение, идеята не беше лоша.
Сутринта вънка времето беше прекрасно, слънце и гори на всякъде около нас, единственото което липсваше беше собственикът на къщата, когото не откривахме никъде. За щастие вратите не бяха заключени, иначе щеше да е прекалено Stephen King-ово положение. Проверихме дали ни липсва нещо, но всичко беше там. Не ни беше ограбил, даже ние бяхме тези които можеха да му повдигнат всичко и да изчезнат.
Почакахме още малко и някъде към обяд след като никой не се появи Андрей предложи да си тръгваме. „Да, нямам абсолютно нищо което да правя и вече закъснявам”.
Влизаме в колата и Андрей вика „ абе,аз носих вратовръзка, тази с Buggs Bunny ( сериозен адвокат...) , къде е?” , „то нямаме ли сега други проблеми за вратовръзката ти ще мислим?. Айде да се махаме от тука вече” и приключихме с тази тема.
Кръстихме го Попов.
Страният ни домакин получи името си от името на един местен кандидат, който на деня на изборите, не беше получил нито един глас, даже неговия. Чакайки там тогава да мине времето и да дойдат да вземат резултатите говорихме глупости и измислихме истории за това кой е Попов, защо не е гласувал за себе си, къде се загуби и все такива неща...и оттогава той стана нашият въобразаем приятел и нещо като вътрешна шега която редовно споменавахме.
„Ще купя билети за мача”.
„Ок, вземи три”
„Защо три? Кой друг ще идва?”
„Що за въпрос? Попов естествено”
...и няколко месеца по-късно го забравихме и него както и всичките други въобразаеми фигури ( не докторе, почти съм сигурен,че всичко това е останало в миналото ми).
И сега се беше появил ей така лепяйики постери за събранието на свекъра на Андрей.
Цялото положение правеше мръсни и заплашителни жестове на логиката ми, но всичко щеше да стане ясно утре.
Аз имах една среща тогава, така че Аднрей се наложи да ходи сам на събранието.
От сутринта бях много нервен и всеки път дето ми звънеше gsm-а мислих че е Андрей и подскачах. Бях приключил със срещата и се прибирах вкъщи когато ми се обади.
Андрей пое дълбоко въздух и почна „ какво да ти каза?...знам ли и аз?...или аз полудявам или всичките други...или пък идва края на света...знам ли?”
„Какво ти става бе идиот? Какво стана там?”, културно го прекъснах аз.
„Ходих до събранието...говори там свекърът ми и още двама трима по-луди от него, някакви абсилютно идиотии които май бяха доста интересни за публиката. Помниш ли вица с идиота който кара на обратно на магистралата и чува на радиото предупреждение за един луд на магистралата който кара на отсрещното платно и той казва „ как така един бе? Те са стотици...”, почуствах се като него, само че тогава бях сигурен, вече не съм, че аз съм от логичните. И както ги слушам изведнъж влиза Попов и не щеш ли идва и сяда до мене и си носи вратовръзката ми с Buggs Bunny. Помниш ли че я търсих тогава? Беше ми много трудно да дочакам да свърши събранието и после му казах „не се прави,че не ме помниш, настоявам да знам какво беше всичко това и ми върни и вратовръзката ми”
Той стана и съвсем спокойно ми каза „нямам позволение да ти говоря. Ще се обадят на приятеля ти и ще му обяснят всичко..само да не вдигне той първи телефона”. Питах го кой ще ти се обади и какви са тези глупости, а той само отговори „нищо повече” и избяга.
Андрей спря да приказва точно на момента в който отварях вратата и влизах вкъщи. Спрях...и изведнъж усетих, че скачам в студено море прегърнал включен телевизор.
Това което видях беще същото което виждах всеки ден последната година. Глухият с запушалките в ушите – и по същото време мой баща- до телефона, с вечното загубен поглед и изкривената горна устна, подарък от инсулта миналото лято.
Стоях така и го гледах с логиката вътре в мене да прави харакири за да не се плени от врага.
„Има супа от чайка в хладилника. Ще ядеш ли?” попита ме.
„Не” отговорих и се прибрах в стаята ми да довърша гъбите.
-based on a true dream-
неделя, 12 декември 2010 г.
Плътта и Дяволът
- Готови сте вече за тръгване. Ето ви и малкият. Здрав като малко зверче.
- Благодарим ви докторе. Оценявам всичко което сте направил.
- Доведете го пак след 15 дни...и да ви дам един съвет...никога не го оставяйте сам, особено когато го разхождате с количката му. Светът се полудя. Всички са в опасност, даже бебетата.
- Истина ли е докторе, че са взели още едно бебе от залата за новородените?
- За съжаление, да, така е господин Тапия.
- Помислй си че и нашето беше в същата зала преди седмица. Можеше да е нашето бебе Роберто.
- Не се притеснявай Елен. Никой няма да нарани детето ни. Дръж го здраво само.
- Това е потрешаващо. В епохата на електронните компютри, на големите скокове на науката, има такива утайки които замърсяват обществото ни. Възможно ли за два месеца просто ей така да изчезнат три новородени?
- То нали знаеш какво ще стане после? Новината ще стигне на цели милиони хора чрез телевизора. Повечето ще си помислят колко е лошо и гадно това което се случи, но надали някой ще разбее истински болката на тази майка?
- Да, съгласна съм с теб. Няма как просто.
- Нямаме много пари но...ще...ще намерим. Моля те просто, върни ни детето ни...моля те...не го наранявай...моля те...не е виновно за нищо...моля те...
- Много зле просто. Много зле. Две деца за три месеца и ченгетата не могат да направят нищо. Нямат никакви улики.
- Правят ги на гримове и кремове.
- Не ми се вярва. Това са го правили преди време с зародишите. Взимали са ги след абортите и ги пращали в Швейцария където ги правили на захранващи кремове с чудни резултати за лицата на богатите жени. Даже беше съвсем легално, просто един от лекарите ги съдил за повече пари и след това работата се развали някак си. От тези новородени може да вадят органите им за трансплантации. Ти какво мислиш?
- Възможно е. За децата на милионерите.
- ...или ги продават за нелегално осиновяване в чужбина.
- Търговия с деца... Бихме могли да го правим главна тема. Ще измислим и едни глупости да си написем и готово. Да говорим с главния редактор и почваме.
- Тези бебета са изчезнали без никакви улики, явно е че са намесени професионалисти, може би мафията стои зад всичко това. Ще стане готина история! Ще ходим да намерим и медицинските сестри, ще говорим и с майките...
- Ще направим и много снимки...говорейки за снимки, кой се занимава със самолета дето падна в Андите?
- Никой...от доста време на всяко събрание си говорим че трябва да се върнем на тази история, но никой не иска да се занимава с нея. “Хората искат семейни драми”, всеки това казва.
- Да пратим онзи досадник Мартин тогава, дето се прави на голямата работа.
- Хуваба идея, да ни се махма и от главата, даже и за малко.
- Ало? Да, Роберто Тапия е на телефона. Интервю ли? Не, нямам нищо против да си разкажа за катастрофата. Разбира се. До утре тогава.
- Елен, мъжът ти освен герой ще стане и известен. Поискаха ми да дам интервю. От списанието “TOTAL” бяха. Дай да те целуна.
- Няма ли да е проблем да ти се върне всичко отначало?
- Не се притеснявай скъпа, психолозите казаха че съм напълно възстановен все пак.
- Още малко вино?
- Благодаря, да... а ако ви е удобно, след интервюто бих искал да направим няколо семейни снимки.
- Разбира се. Къде бях? А, да. В момента на удара се изхбрълих вънка и така успях да се спася от пожара в самолета. Други хора изхвърчаха също като мене, но не бяха толкова късметлии за съжаление.
- Как успяхте да оцелеете 43 дни докато ви намерят спасителните екипи?
- С вяра и надежда на Бога. Дълбоко в себе си вярвах, по-скоро знаех, че ще бъда спасен и че ще стана един добър пример за всички.
- И само с вяра ли оцеляхте сам, на 3000 метра надморска височина с температури много под нулата, за месец и половина?
- Бях и с късмет. Потърсих в самолета. Намерих едни одеяла...и една малка палатка...и кухнята на самолета не беше се унищожила.
- Бихте ли пуснали телевизора, за новините? Едни жърналисти мой приятели изследват тази история с изчезването на бебетата и искам да погледа малко.
- Разбира се...
- Полицията арестувала един подозрен за отратителните отвличания на новородените. Става въпрос за един медицински брат, човек с криминално минало, който работи в залата за новородените.
- Горките им майки.
- Мисля, че щях да полудея ако някой ми беше взел така детето...и сега сте на специална диета, така ли?
- Да, лекарят го накара да яде само зеленчуци, понеже е много разтревозен.
- Помагат, според него, на психичният баланс..светът около мене беше съвсем бял, отражението на слънчевите лучи върху снега накараше очите ми да болят, едвам виждах. Накрая по цял ден стоях вътре в палатката...бънка където и да погледнах, виздах труповете на другите хора...ужашна гледка...бяха замръзнали в много странни ппози, раздробявани от удара на самолета върху планината. Времето минаваше изключително много бавно, в абсолютна тишина, само шумът на вятъра я прекъсваше. Нямаве како да правя освен да чакам...много е странно, но страхът на смъртта ми отвори апетита, качих 20 килограма за шест седмици.
- Лека нощ скъпа, сладки сънища.
- Недей да закъснееш много, чакам те.
- И ти малкия спй спокойно сега..недей да ревеш пак през нощта. Щях да се побъркам ако някой те беше взел...какво говоря пак? Нищо няма да ти стане.
- Пак тези ужасни спазми. Ужашна болка. Стомахът ми. Тази остра болка! Все едно нещо ме хапи отвътре...яде ме...иска вманиячено да яде човек. ИДИОТИ! 40 дни в снега, с температура много под нулата...нямаше почти никаква храна в самолета...едвам оцелях една седмица. Какво щях да правя после? Мъртвите са мъртви...не усещаха болка или глад...бяха разпръснати навсякъде около мен...много близо...замръзнени и идеално запазени. Лъвовете по принцип не налагат хората, освен ако не са гладни...но, от момента в който един лъв вкуси човешко месо,особено детско месо, е опасен, даже когато не е гладен...стойте далече от него. Трябваше да оцелея, за да се погриза за сина ми...Далече от детето ми. ДАЛЕЧЕ!...
- Благодарим ви докторе. Оценявам всичко което сте направил.
- Доведете го пак след 15 дни...и да ви дам един съвет...никога не го оставяйте сам, особено когато го разхождате с количката му. Светът се полудя. Всички са в опасност, даже бебетата.
- Истина ли е докторе, че са взели още едно бебе от залата за новородените?
- За съжаление, да, така е господин Тапия.
- Помислй си че и нашето беше в същата зала преди седмица. Можеше да е нашето бебе Роберто.
- Не се притеснявай Елен. Никой няма да нарани детето ни. Дръж го здраво само.
- Това е потрешаващо. В епохата на електронните компютри, на големите скокове на науката, има такива утайки които замърсяват обществото ни. Възможно ли за два месеца просто ей така да изчезнат три новородени?
- То нали знаеш какво ще стане после? Новината ще стигне на цели милиони хора чрез телевизора. Повечето ще си помислят колко е лошо и гадно това което се случи, но надали някой ще разбее истински болката на тази майка?
- Да, съгласна съм с теб. Няма как просто.
- Нямаме много пари но...ще...ще намерим. Моля те просто, върни ни детето ни...моля те...не го наранявай...моля те...не е виновно за нищо...моля те...
- Много зле просто. Много зле. Две деца за три месеца и ченгетата не могат да направят нищо. Нямат никакви улики.
- Правят ги на гримове и кремове.
- Не ми се вярва. Това са го правили преди време с зародишите. Взимали са ги след абортите и ги пращали в Швейцария където ги правили на захранващи кремове с чудни резултати за лицата на богатите жени. Даже беше съвсем легално, просто един от лекарите ги съдил за повече пари и след това работата се развали някак си. От тези новородени може да вадят органите им за трансплантации. Ти какво мислиш?
- Възможно е. За децата на милионерите.
- ...или ги продават за нелегално осиновяване в чужбина.
- Търговия с деца... Бихме могли да го правим главна тема. Ще измислим и едни глупости да си написем и готово. Да говорим с главния редактор и почваме.
- Тези бебета са изчезнали без никакви улики, явно е че са намесени професионалисти, може би мафията стои зад всичко това. Ще стане готина история! Ще ходим да намерим и медицинските сестри, ще говорим и с майките...
- Ще направим и много снимки...говорейки за снимки, кой се занимава със самолета дето падна в Андите?
- Никой...от доста време на всяко събрание си говорим че трябва да се върнем на тази история, но никой не иска да се занимава с нея. “Хората искат семейни драми”, всеки това казва.
- Да пратим онзи досадник Мартин тогава, дето се прави на голямата работа.
- Хуваба идея, да ни се махма и от главата, даже и за малко.
- Ало? Да, Роберто Тапия е на телефона. Интервю ли? Не, нямам нищо против да си разкажа за катастрофата. Разбира се. До утре тогава.
- Елен, мъжът ти освен герой ще стане и известен. Поискаха ми да дам интервю. От списанието “TOTAL” бяха. Дай да те целуна.
- Няма ли да е проблем да ти се върне всичко отначало?
- Не се притеснявай скъпа, психолозите казаха че съм напълно възстановен все пак.
- Още малко вино?
- Благодаря, да... а ако ви е удобно, след интервюто бих искал да направим няколо семейни снимки.
- Разбира се. Къде бях? А, да. В момента на удара се изхбрълих вънка и така успях да се спася от пожара в самолета. Други хора изхвърчаха също като мене, но не бяха толкова късметлии за съжаление.
- Как успяхте да оцелеете 43 дни докато ви намерят спасителните екипи?
- С вяра и надежда на Бога. Дълбоко в себе си вярвах, по-скоро знаех, че ще бъда спасен и че ще стана един добър пример за всички.
- И само с вяра ли оцеляхте сам, на 3000 метра надморска височина с температури много под нулата, за месец и половина?
- Бях и с късмет. Потърсих в самолета. Намерих едни одеяла...и една малка палатка...и кухнята на самолета не беше се унищожила.
- Бихте ли пуснали телевизора, за новините? Едни жърналисти мой приятели изследват тази история с изчезването на бебетата и искам да погледа малко.
- Разбира се...
- Полицията арестувала един подозрен за отратителните отвличания на новородените. Става въпрос за един медицински брат, човек с криминално минало, който работи в залата за новородените.
- Горките им майки.
- Мисля, че щях да полудея ако някой ми беше взел така детето...и сега сте на специална диета, така ли?
- Да, лекарят го накара да яде само зеленчуци, понеже е много разтревозен.
- Помагат, според него, на психичният баланс..светът около мене беше съвсем бял, отражението на слънчевите лучи върху снега накараше очите ми да болят, едвам виждах. Накрая по цял ден стоях вътре в палатката...бънка където и да погледнах, виздах труповете на другите хора...ужашна гледка...бяха замръзнали в много странни ппози, раздробявани от удара на самолета върху планината. Времето минаваше изключително много бавно, в абсолютна тишина, само шумът на вятъра я прекъсваше. Нямаве како да правя освен да чакам...много е странно, но страхът на смъртта ми отвори апетита, качих 20 килограма за шест седмици.
- Лека нощ скъпа, сладки сънища.
- Недей да закъснееш много, чакам те.
- И ти малкия спй спокойно сега..недей да ревеш пак през нощта. Щях да се побъркам ако някой те беше взел...какво говоря пак? Нищо няма да ти стане.
- Пак тези ужасни спазми. Ужашна болка. Стомахът ми. Тази остра болка! Все едно нещо ме хапи отвътре...яде ме...иска вманиячено да яде човек. ИДИОТИ! 40 дни в снега, с температура много под нулата...нямаше почти никаква храна в самолета...едвам оцелях една седмица. Какво щях да правя после? Мъртвите са мъртви...не усещаха болка или глад...бяха разпръснати навсякъде около мен...много близо...замръзнени и идеално запазени. Лъвовете по принцип не налагат хората, освен ако не са гладни...но, от момента в който един лъв вкуси човешко месо,особено детско месо, е опасен, даже когато не е гладен...стойте далече от него. Трябваше да оцелея, за да се погриза за сина ми...Далече от детето ми. ДАЛЕЧЕ!...
понеделник, 6 декември 2010 г.
Потребители
Надявам се да станат хубави.
Новите модели на потребители които произвеждаме тук на “H-CENTER”, са почти готови. Може би следващата есен ще ги видим в магазините да пазаруват.
Казвам се Анна, на 25 години съм и работя в този център вече три години.
Обектът на работата ми е АМРХ, една синтетична храносмилателна система.
Моралните закони на нашето общество не ни позволяват да клонираме, задължени сме да произвеждаме всичко сами ако искаме да притежаваме създания които да удовлетворяват програмираните им нужди.
Последните десет години, много от добрите ми приятели са починали от болести предизвикани от индустриялното замърсяване.
Целта ни е да произвеждаме нови модерни създания, които ще могат да консумират продукцията на автоматизираната индустрия, така че да стигнем до съвършенството :
Машини произвеждат – Мащини консумират.
Малко ми е странно когата мисля че това което създаваме е едновремено продукт и потребител.
Напълно съм съгласна със собственика на фирмата ни който казва, че “модернизацията на обществото трябва да е абсолютна”.
Идеята, че последните ми години ще ги прекарам в този център ме накара да се чувствам горда и весела.
В началото всичко беше трудо.
Новите потребители бяха просто големи кукли които можеха да вървят...да горорят...да спят.
Не можеха да храносмилат храна и кожата им не абсорбираше животинските протейни.
Разпределянето на подкожната мастна тъкан беше сериозен проблем за изследователите на 15ия етаж. Мастни образувания се появяваха по телата им, накараха ги да приличат на чудовища неспособни даже да вървят.
Къде сгрешихме?
Инсталирахме на няколко от тях нервна система, подобна на нашата, така че да могат да локализират болката и развалените им органи и да могат да ги съобщават...но почнаха да получават невероятни гърчове от болките. Наложи се да ги седираме и да ги прегледаме с ултразвуци. Когато се събуждаха, крещяха че се възползваме от тях. Много досадно..
Не разбираха колко важна е тяхната роля.
Не искаха да разберат.
Твърдоглавни създания.
През този период, ние на 9ия етаж, работихме върху абсорбирането на течностите.
Черният дроб не понасяше алкохола и се унищожаваше за няколко седмици.
Смесихме специални соли и изследваме 14 вида различни органи които биха могли да заместят черният дроб. Какво ако имаха различни органи от нашите.
Моделът с двете клапи беше успешен..
..но Министерството на Здравеопазването ни предупреди че не са съгласни с нещо подобно и заплаши с уволнение 62ма мой колеги и мене.
Голямо напрежение се натрупи на 9ия етаж и всичките ни изследвания се фокусираха върху страничните ефекти на алкохола : напълно унищожаваше синтетичната материя на вените.
Колегите ни от Ню Йорк ни снабдиха с един нов материал за да покриваме вените и така намалихме вътрешните кръвоизливи.
Но скоро увеличеното секретиране почна да блокира дихателната система. Пратихме една проба в Дания където бързо намериха решение : един ритин който ограничаваше алергичните реакции от пластмасата на Ню Йорк.
Министърът на Здравеопазването беше много развълнуван с резултатите ни. После разбрахме, че се разболя тежко. Тялото му отслабна ужасно и нямаше никакъв шанс за излекуване.
Тогава се появи още един проблем..
..за който нямаше още решение.
На 40% от новите потребители не им фукционираха правилно лицевите мускули. Нервната им система не може да представи изражението им.
След няколко седмици мускулите ставаха твърди и задържаха вода.
Новите потребители имат странно и неестествено изражение. Често лицата им приличат на идиотски маски.
Изследователите от 12ия етаж смятат че виновни сме ние и по-скоро ритинът който използваме.
Не мисля че са прави но правителството почна да ги натиска.
Миналия Октомври назначиха нов началник. Той е много способен с хумор и оптимизъм. Теориите му за Vitamin B 327 са найстина революционни.
Преди една година министърът ни посети. Сподели ентуциазма му и сподели и сподели колко е впечатлен, че повечето изследователи сме толкова млади.
“Вие сте нашата надежда”.Същият ден министър раздаде около двеста медала. Вълнувам се всеки път когато поглеждам моят.
Беше много болен но пълен с енергия. Поздравихме го за което.
Изморена съм. Работата тука няма край. Гледам вънка от прозореца. Светът е сив, лицата са тъжни.
Почвам отново да работя. Вярвам в работата ми. Тези магазини пак ще се отворят. Виждам нови усмивки, нови чанти пълни с покупки.
Новите модели на потребители които произвеждаме тук на “H-CENTER”, са почти готови. Може би следващата есен ще ги видим в магазините да пазаруват.
Казвам се Анна, на 25 години съм и работя в този център вече три години.
Обектът на работата ми е АМРХ, една синтетична храносмилателна система.
Моралните закони на нашето общество не ни позволяват да клонираме, задължени сме да произвеждаме всичко сами ако искаме да притежаваме създания които да удовлетворяват програмираните им нужди.
Последните десет години, много от добрите ми приятели са починали от болести предизвикани от индустриялното замърсяване.
Целта ни е да произвеждаме нови модерни създания, които ще могат да консумират продукцията на автоматизираната индустрия, така че да стигнем до съвършенството :
Машини произвеждат – Мащини консумират.
Малко ми е странно когата мисля че това което създаваме е едновремено продукт и потребител.
Напълно съм съгласна със собственика на фирмата ни който казва, че “модернизацията на обществото трябва да е абсолютна”.
Идеята, че последните ми години ще ги прекарам в този център ме накара да се чувствам горда и весела.
В началото всичко беше трудо.
Новите потребители бяха просто големи кукли които можеха да вървят...да горорят...да спят.
Не можеха да храносмилат храна и кожата им не абсорбираше животинските протейни.
Разпределянето на подкожната мастна тъкан беше сериозен проблем за изследователите на 15ия етаж. Мастни образувания се появяваха по телата им, накараха ги да приличат на чудовища неспособни даже да вървят.
Къде сгрешихме?
Инсталирахме на няколко от тях нервна система, подобна на нашата, така че да могат да локализират болката и развалените им органи и да могат да ги съобщават...но почнаха да получават невероятни гърчове от болките. Наложи се да ги седираме и да ги прегледаме с ултразвуци. Когато се събуждаха, крещяха че се възползваме от тях. Много досадно..
Не разбираха колко важна е тяхната роля.
Не искаха да разберат.
Твърдоглавни създания.
През този период, ние на 9ия етаж, работихме върху абсорбирането на течностите.
Черният дроб не понасяше алкохола и се унищожаваше за няколко седмици.
Смесихме специални соли и изследваме 14 вида различни органи които биха могли да заместят черният дроб. Какво ако имаха различни органи от нашите.
Моделът с двете клапи беше успешен..
..но Министерството на Здравеопазването ни предупреди че не са съгласни с нещо подобно и заплаши с уволнение 62ма мой колеги и мене.
Голямо напрежение се натрупи на 9ия етаж и всичките ни изследвания се фокусираха върху страничните ефекти на алкохола : напълно унищожаваше синтетичната материя на вените.
Колегите ни от Ню Йорк ни снабдиха с един нов материал за да покриваме вените и така намалихме вътрешните кръвоизливи.
Но скоро увеличеното секретиране почна да блокира дихателната система. Пратихме една проба в Дания където бързо намериха решение : един ритин който ограничаваше алергичните реакции от пластмасата на Ню Йорк.
Министърът на Здравеопазването беше много развълнуван с резултатите ни. После разбрахме, че се разболя тежко. Тялото му отслабна ужасно и нямаше никакъв шанс за излекуване.
Тогава се появи още един проблем..
..за който нямаше още решение.
На 40% от новите потребители не им фукционираха правилно лицевите мускули. Нервната им система не може да представи изражението им.
След няколко седмици мускулите ставаха твърди и задържаха вода.
Новите потребители имат странно и неестествено изражение. Често лицата им приличат на идиотски маски.
Изследователите от 12ия етаж смятат че виновни сме ние и по-скоро ритинът който използваме.
Не мисля че са прави но правителството почна да ги натиска.
Миналия Октомври назначиха нов началник. Той е много способен с хумор и оптимизъм. Теориите му за Vitamin B 327 са найстина революционни.
Преди една година министърът ни посети. Сподели ентуциазма му и сподели и сподели колко е впечатлен, че повечето изследователи сме толкова млади.
“Вие сте нашата надежда”.Същият ден министър раздаде около двеста медала. Вълнувам се всеки път когато поглеждам моят.
Беше много болен но пълен с енергия. Поздравихме го за което.
Изморена съм. Работата тука няма край. Гледам вънка от прозореца. Светът е сив, лицата са тъжни.
Почвам отново да работя. Вярвам в работата ми. Тези магазини пак ще се отворят. Виждам нови усмивки, нови чанти пълни с покупки.
петък, 7 май 2010 г.
И ти не знаеш (какво искаш)
- Пробвай от виното. Донесох го от Португалия. Харесва ли ти? Какво ново при тебе? Как си?
- Искам да се чукаме.
- Ааа!? Добре, но не става. Знаеш, че ми харесват мъжете.
- И на мене. Но симпатичен си ми, и аз съм ти симпатична... познаваме се от три години и все за чукане с други хора говорим. Защо не пробваме и ние двамата?
- Може би защото не си мъж...
- Добре де, ще се гушнем малко , ще се натиснием.. и така..
- Да, но се страхувам, че няма да ми стане.
- Не ме интересува дали ще ти стане! Всичките сте еднакви! За мъжете сексуалността се свързва изключително и само с ерекцията.
- Ако трябва да съм честен.. Да.
- Знам го, става ви, вкарвате го и свършвате. Това не е сексуалност, това е...каторжна работа!!! До сега правил ли си секс с жена?
- Да...значи...малко.
- Как така малко?
- Ами, бях на 16 години и не успях накрая, това е всичко.
- ААА! И какво знаеш за сексуалността на жените?
- Как така, какво знам?
- Каква е женската еротичност за един хомосексуален мъж? Какво представлява?
- Сега на час по сексуално възпитание ли сме?
- Какво е клиторът?
- Амиии...това е...как да го кажа?... една уздутина на вагината...
- Виждал ли си вагина?
- Разбира се, да не би да съм извънземен.
- Кога видя? Когато беше на 16 ли?
- Не, тогава бяхме под чаршафите и нищо не видях. Виждал съм на порното.
- Само на порното ли? Невероятно! И никога не си почуствал желанието да видиш путка на живо?
- Признавам си, че не!
- Невероятно...
- Ама какво очакваш от мене? ПЕДАЛ СЪМ.. не ме интересуват путките.
- Ако ти го покажа?
- Какво?
- Само малко.
- Не намирам женските полови органи за еротични. Това е всичко.
- Да, но ти харесва да го вкарваш в мъжете. Намираш мъжкият гъз за по-еротичен от органите на жените, така ли?
- Може ли да сменим темата?
- Каква идиотка бях да искам да легна с тебе. Педалите са големи егойсти. Не им пука за половината населението на земята...арогантни сте.
- Успокй се малко.
- По-мъжки се държите и от мъжете.
- Искам да се чукаме.
- Ааа!? Добре, но не става. Знаеш, че ми харесват мъжете.
- И на мене. Но симпатичен си ми, и аз съм ти симпатична... познаваме се от три години и все за чукане с други хора говорим. Защо не пробваме и ние двамата?
- Може би защото не си мъж...
- Добре де, ще се гушнем малко , ще се натиснием.. и така..
- Да, но се страхувам, че няма да ми стане.
- Не ме интересува дали ще ти стане! Всичките сте еднакви! За мъжете сексуалността се свързва изключително и само с ерекцията.
- Ако трябва да съм честен.. Да.
- Знам го, става ви, вкарвате го и свършвате. Това не е сексуалност, това е...каторжна работа!!! До сега правил ли си секс с жена?
- Да...значи...малко.
- Как така малко?
- Ами, бях на 16 години и не успях накрая, това е всичко.
- ААА! И какво знаеш за сексуалността на жените?
- Как така, какво знам?
- Каква е женската еротичност за един хомосексуален мъж? Какво представлява?
- Сега на час по сексуално възпитание ли сме?
- Какво е клиторът?
- Амиии...това е...как да го кажа?... една уздутина на вагината...
- Виждал ли си вагина?
- Разбира се, да не би да съм извънземен.
- Кога видя? Когато беше на 16 ли?
- Не, тогава бяхме под чаршафите и нищо не видях. Виждал съм на порното.
- Само на порното ли? Невероятно! И никога не си почуствал желанието да видиш путка на живо?
- Признавам си, че не!
- Невероятно...
- Ама какво очакваш от мене? ПЕДАЛ СЪМ.. не ме интересуват путките.
- Ако ти го покажа?
- Какво?
- Само малко.
- Не намирам женските полови органи за еротични. Това е всичко.
- Да, но ти харесва да го вкарваш в мъжете. Намираш мъжкият гъз за по-еротичен от органите на жените, така ли?
- Може ли да сменим темата?
- Каква идиотка бях да искам да легна с тебе. Педалите са големи егойсти. Не им пука за половината населението на земята...арогантни сте.
- Успокй се малко.
- По-мъжки се държите и от мъжете.
неделя, 2 май 2010 г.
Следобедно кафе
- Ще мина да те взема след 20 минути...Да..Добре, доскоро. Анджела, кажи на господина ти, че днес няма да ме има цял ден.
- Да, госпожо.
Час по-късно.
- Хм, бракът ти с адвоката беше добра идея.
- Вилата си е моя. Всеки си плаща сам собствените си удоволствия.
- Как успя да я построиш толкова близо до брега?
- Приятелства.
Двамата на разходка на плажа, боси.
- Ще ми се скъсат чорапите. Знаеш. За тебе ги обух. Същото важи и за черното бельо. Знам че го обичаш... мамка му... виното от обяда ме хвана.
- Добре ли си?
- Да, много съм добре. Виното за мене е най-големият афродизиак.
- Виждам, че си станала много смела.
- Научила съм, че е тъпо да се губи време.
Целуват се. Тя почва да се съблича. Ляга на плажа.
- Нека да влизаме вътре Луция.
- Някога ти харесваше така...на открито...на плажа.
- Сега искам удобства.
Влизат вътре. Черните обувки и черното бельо остана на плажа.
Голи с по чаша кафе на ръка.
- Много се радвам, че се видяхме отново Виктор. Нека вдигнем наздравица : на дните които ни чакат, нека и те бъдат толкоеа страстни.
- С кафето ли наздравица?
- Защо не? Следобедно кафе след секса... преди него е когато предпочитам нещо алкохолно. Трябваше да запалиш камината. Никога не си написал такъв роман.
- Не, не съм. А трябваше. Издателят ми щеше да ми плати добре.
- Не се оплаквай.
- Значи и ти ли мислиш че съм велик и богат понеже пише често за мене във вестниците?
- Правиш се на скромен. Чела съм ти всичките романи и повечето статии. Знам колко си добър и колко струваш. Гордея се с тебе. Много си добър и заслужаваш да си толкова успешен.
- Преди не беше толкова горда. Заряза ме понеже един неизвестен журналист нямаше как да се движи в твойте нови бизнес среди. Не ти трябвах за съпруг. А сега смяташ, че съм идеалният любовник.
- Ако трябва да си призная, когато бяхме женени не беше такъв. Нямаше такива амбиции. Всъщност нямаше никакви амбиции. А и като любовник си се подобрил много.
- Не се ли страхуваш за брака си?
- Аз и Роберто имаме включена сделка за ”свобода на избора”.
- Значи сега когато социалният ти статус е осигурен, можеш да позволиш на себе си да правим любов пак.
- Искам отново да поработим върху нашата връзка.
- Разбира се. Сега можеш да ме представиш на твойте приятелко без да се срамуваш. Даже биха и ти завиждали.
- Казваш го само и само за да ме нараниш.
- Ни най-малко! Просто много съм се променил тези години. В началото имах тъпата надежда че ще се върнеш и когато разбрах че няма, просто рухнах. Съгласих се да ходя като кореспондент в чужбина... никакви пари, но много свободни време. Започнах да пиша литература. Почнах да го правя с много голяма страст. Бепе истинско лечение. После дойдоха книгите, добрите предложения. Парите вече не бяха проблем... свикнах и с повърхностните връзки. Един ден осъзнах, че даже не помня кога беше последният път когато мислих за тебе...и открих че спомена ти не ме боли. След осем години, реших да се върна. Обадих ти се и ти ме покани тука. Помислих си, че нямаше да е трудно да те сваля отново и да стане това което стана преди малко. Не можах да се съпротивя на изкушението да те имам пак, без да те моля, без да се страхувам че ще те губя и без...да искам да те задържа.
- Не е проблем. Заради това, връзката ни сега може да е по-зряла, по-хубава.
- Не си ме разбрала Луция. Нямам най-малкото намерение да се върна в миналото. Не ме интересува вече какъв цвят е бельото на жените. Искам само кратката им компания и да не оставят спомени когато си тръгват. Дойдох тук за да си направя подарък на суетата ми. И сега, моля те, нека тръгваме. Надявам се да нямаш нищо против да не върнеш в града.
Мъжът гледа жената през прозореца. Не чувства нищо вече за нея...никакво желание, никаква страст, никаква болка.
Почна бавно да се облича и се мъчи да се сети за името на виното което пиха. Беше много добро.
- Да, госпожо.
Час по-късно.
- Хм, бракът ти с адвоката беше добра идея.
- Вилата си е моя. Всеки си плаща сам собствените си удоволствия.
- Как успя да я построиш толкова близо до брега?
- Приятелства.
Двамата на разходка на плажа, боси.
- Ще ми се скъсат чорапите. Знаеш. За тебе ги обух. Същото важи и за черното бельо. Знам че го обичаш... мамка му... виното от обяда ме хвана.
- Добре ли си?
- Да, много съм добре. Виното за мене е най-големият афродизиак.
- Виждам, че си станала много смела.
- Научила съм, че е тъпо да се губи време.
Целуват се. Тя почва да се съблича. Ляга на плажа.
- Нека да влизаме вътре Луция.
- Някога ти харесваше така...на открито...на плажа.
- Сега искам удобства.
Влизат вътре. Черните обувки и черното бельо остана на плажа.
Голи с по чаша кафе на ръка.
- Много се радвам, че се видяхме отново Виктор. Нека вдигнем наздравица : на дните които ни чакат, нека и те бъдат толкоеа страстни.
- С кафето ли наздравица?
- Защо не? Следобедно кафе след секса... преди него е когато предпочитам нещо алкохолно. Трябваше да запалиш камината. Никога не си написал такъв роман.
- Не, не съм. А трябваше. Издателят ми щеше да ми плати добре.
- Не се оплаквай.
- Значи и ти ли мислиш че съм велик и богат понеже пише често за мене във вестниците?
- Правиш се на скромен. Чела съм ти всичките романи и повечето статии. Знам колко си добър и колко струваш. Гордея се с тебе. Много си добър и заслужаваш да си толкова успешен.
- Преди не беше толкова горда. Заряза ме понеже един неизвестен журналист нямаше как да се движи в твойте нови бизнес среди. Не ти трябвах за съпруг. А сега смяташ, че съм идеалният любовник.
- Ако трябва да си призная, когато бяхме женени не беше такъв. Нямаше такива амбиции. Всъщност нямаше никакви амбиции. А и като любовник си се подобрил много.
- Не се ли страхуваш за брака си?
- Аз и Роберто имаме включена сделка за ”свобода на избора”.
- Значи сега когато социалният ти статус е осигурен, можеш да позволиш на себе си да правим любов пак.
- Искам отново да поработим върху нашата връзка.
- Разбира се. Сега можеш да ме представиш на твойте приятелко без да се срамуваш. Даже биха и ти завиждали.
- Казваш го само и само за да ме нараниш.
- Ни най-малко! Просто много съм се променил тези години. В началото имах тъпата надежда че ще се върнеш и когато разбрах че няма, просто рухнах. Съгласих се да ходя като кореспондент в чужбина... никакви пари, но много свободни време. Започнах да пиша литература. Почнах да го правя с много голяма страст. Бепе истинско лечение. После дойдоха книгите, добрите предложения. Парите вече не бяха проблем... свикнах и с повърхностните връзки. Един ден осъзнах, че даже не помня кога беше последният път когато мислих за тебе...и открих че спомена ти не ме боли. След осем години, реших да се върна. Обадих ти се и ти ме покани тука. Помислих си, че нямаше да е трудно да те сваля отново и да стане това което стана преди малко. Не можах да се съпротивя на изкушението да те имам пак, без да те моля, без да се страхувам че ще те губя и без...да искам да те задържа.
- Не е проблем. Заради това, връзката ни сега може да е по-зряла, по-хубава.
- Не си ме разбрала Луция. Нямам най-малкото намерение да се върна в миналото. Не ме интересува вече какъв цвят е бельото на жените. Искам само кратката им компания и да не оставят спомени когато си тръгват. Дойдох тук за да си направя подарък на суетата ми. И сега, моля те, нека тръгваме. Надявам се да нямаш нищо против да не върнеш в града.
Мъжът гледа жената през прозореца. Не чувства нищо вече за нея...никакво желание, никаква страст, никаква болка.
Почна бавно да се облича и се мъчи да се сети за името на виното което пиха. Беше много добро.
Кралят на мухите
Мухи в средата на Октомври. Това е първото нещо което помня. Мухи и задушаваща жега.
Лятото се проточи дълго. Все едно искаше да направи по-лесен развода на майка ми, която твърдеше че слънцето е страхотно за повдигане на настроенйето.
Беше вторият и развод. Тя имаше нейните собствени проблеми, не се занимаваше с мене и бях спокоен.
Бях крал. ”Кралят на мухите” казваше майка ми. Беше чела някаква книга дето се казваше така.
Сам и Брайян дойдоха. Седнахме на градината на едни мебели на дядо които бях намерил в мазето. Щеше да има rave party за Halloween и гълтайки хапчета и алкохол мислиха как да се облекат. Аз мислих само как да чукам Сал.
Тя ходеше с Брайян но я исках. Още от деня в който Брайян ни запозна, аз я исках и тя го знаеше.
Денят преди купона пробвахме униформите ни. Брайян като скелет - беше нарисувал кости върху черни еластични дрехи – Сал като котка.
Аз като Кралят на мухите.
Бяхме пияни. Брайян искаше да ни снима с маските. Сал седна върху мене. Усещах топлината и да минава чрез панталона ми и да стига до корема ми.
Стана ми. Питан я какво прави с този педераст. Почна да ме гали. Това продължи прея цялото време с Брайян да ни снима от един метър разстояние.
Те тръгнаха. Есента дойде рязко и почна да вали. Под маската лицето ми гореше.
Следващият ден минах да взема Сам и Брайян. Бях с колата. На пътя се смеехме с тези които трябваше да се качат на автобуса с шибаните им униформи.
Валеше на едро. Сал ме пита защо карах толкова бързо. Отговорих й че исках да съм сигурен че ще убия когото блъсна. И тя и Брайян почнаха да се смеят като идиоти.
Двамата бяха седнали на задните седалки. През цялото време се прегръщаха и се търкаха един върху друг. Чудих се дали беше забравила какво се случи между нас или всичко това беше просто театър пред Брайян.
Бях много ядосан : на тази котка, на скелета който я опипваше, на кралят на мухите, на шибаният Halloween.
Натиснах газта за да ми мине, и тогава Брайян извика ”Стоп”. Пристигнахме.
Не бяхме пристигнали точно. Останалия път трябваше да го извървим пеша. Подействаме ми добре да излезна от колата,успокоих се. Валеше по-малко и вятърът спря да духа.
Трябваше да минем през една нива. Не вях взел нищо преди да тръгнем но сега исках да се правя на нищо и глътнах три хапчета наведнъж.
Те тичаха на нивата.
Мястото почна да се пълни с хора. Повечето носеха джобни фенерчета които имаха като резултат мястото да прилича на съзвездие в движение.
Предложих му следващият път да ходим на хълма отсрещу с пушките и да гасим тези звезеди дето вървят.
Гледай, каза Брайян...
...и изведнъж ритна един с фенерче облечен половин като каубой и половин като вампир, който се строполи на на мократа земя.
Хората мислиха че са заедно и че се шегуват. Каубоят нещо викаше за униформата му.
Брайян пак почна да го рита вманиячен. Хапчетата почнаха да ми действат и ми беше готидо де един луд като него.
Когато каубоят спря да мърда, Брайян му взе шапката и продължихме да вървим все едно нищо не бе се случило.
Дъждът беше спрял. За първи път се надрусах така с хапчета. Имах усещането че някой помпва въздух в главата ми.
Имах усещането че се увеличава под маската на муха и че скоро ще се пръсне.
Исках да се пръсне. Исках мозъкът ми да излети навсякъде из въздуха.
Почнах да се смея. Сал и Брайян почнаха да се смеят и те с мене. Казах на Сал, че я обичам...
... и на Брайян, който продължаваше да се смее, че му завиждам и че в момента в който ми обърне гръб ще я изчукам само и само за да види разликата и да научи нови неща. Ха! Ха! Ха!
Ако легнеш с него, ще ти отрежа опашката. Ха! Ха! Ха! и дадохме хапчета един на друг. Аз на Сал, Сал на Брайян
и Брайян на мене. Дръпна ми езика все едно искаше да ми го отреже. Хапчето се пръсна.
Точно тогава бяхме пред един хангар в който много хора танцуваха. Сал и Брайян ходиха да танцуват с тях. Аз си глътнах парченцата на хапчето.
Устата ми беше пълна с кръв. Да еба идиота си помислих. Нека се забавлява с курвата. Тука има толкова много жени.
Краката ми замръзваха. Бяха мокри, трепериха, и аз ги гледах като идиот как треперят.
Когато вдигнат главата видях трима облечени като каубойс. Единият беше онзи когото риташе Брайян. Минаха покрай мене.
Търсиха скелет, не муха. Тичах вътре за да предупредя Брайян.
Наистина исках да го предупредя, но първо намерих Сал. Когото отворих устата ми я питах само дали иска да я чукам. Тук и сега.
Отговори ми, че да, но ако Брайян ни види ще трябва да се оправя сам. Казах й че не се страхувам от него.
Зад нея тримата почнаха да го обграждат.
Тръгнахме от хангара и почнахме да тичаме. Държах я за ръката.
Луната осветяваше нивата. Лекият вятър беше изгонил облаците, времето стана топло, лятото се върна за малко, за нас.
Пресякохме пътя.
От другата страна се намираше гора с елхи. Клончета бяха гъсти и ниски. Пръстта отдолу малко влажна. Нямаше нужда да се отдалечим повече.
Хвърлихме се един върху друг като разгонени кучета.
Едното имаше глава на муха.
Маската ми се заклещи на един нисък клон.
Тогава ги видях. Три светли точки между дърветата и точно зад всяка точка по един каубой.
И Брайян който пресичаше пътя за да им избяга.
Вече не го виждах когато го смази колата – някакъв пиян караше без пуснати фарове.
Останаха тримата облечени като каубойс. Извадих маската от клона и довърших това което бях почнал.
Лятото се проточи дълго. Все едно искаше да направи по-лесен развода на майка ми, която твърдеше че слънцето е страхотно за повдигане на настроенйето.
Беше вторият и развод. Тя имаше нейните собствени проблеми, не се занимаваше с мене и бях спокоен.
Бях крал. ”Кралят на мухите” казваше майка ми. Беше чела някаква книга дето се казваше така.
Сам и Брайян дойдоха. Седнахме на градината на едни мебели на дядо които бях намерил в мазето. Щеше да има rave party за Halloween и гълтайки хапчета и алкохол мислиха как да се облекат. Аз мислих само как да чукам Сал.
Тя ходеше с Брайян но я исках. Още от деня в който Брайян ни запозна, аз я исках и тя го знаеше.
Денят преди купона пробвахме униформите ни. Брайян като скелет - беше нарисувал кости върху черни еластични дрехи – Сал като котка.
Аз като Кралят на мухите.
Бяхме пияни. Брайян искаше да ни снима с маските. Сал седна върху мене. Усещах топлината и да минава чрез панталона ми и да стига до корема ми.
Стана ми. Питан я какво прави с този педераст. Почна да ме гали. Това продължи прея цялото време с Брайян да ни снима от един метър разстояние.
Те тръгнаха. Есента дойде рязко и почна да вали. Под маската лицето ми гореше.
Следващият ден минах да взема Сам и Брайян. Бях с колата. На пътя се смеехме с тези които трябваше да се качат на автобуса с шибаните им униформи.
Валеше на едро. Сал ме пита защо карах толкова бързо. Отговорих й че исках да съм сигурен че ще убия когото блъсна. И тя и Брайян почнаха да се смеят като идиоти.
Двамата бяха седнали на задните седалки. През цялото време се прегръщаха и се търкаха един върху друг. Чудих се дали беше забравила какво се случи между нас или всичко това беше просто театър пред Брайян.
Бях много ядосан : на тази котка, на скелета който я опипваше, на кралят на мухите, на шибаният Halloween.
Натиснах газта за да ми мине, и тогава Брайян извика ”Стоп”. Пристигнахме.
Не бяхме пристигнали точно. Останалия път трябваше да го извървим пеша. Подействаме ми добре да излезна от колата,успокоих се. Валеше по-малко и вятърът спря да духа.
Трябваше да минем през една нива. Не вях взел нищо преди да тръгнем но сега исках да се правя на нищо и глътнах три хапчета наведнъж.
Те тичаха на нивата.
Мястото почна да се пълни с хора. Повечето носеха джобни фенерчета които имаха като резултат мястото да прилича на съзвездие в движение.
Предложих му следващият път да ходим на хълма отсрещу с пушките и да гасим тези звезеди дето вървят.
Гледай, каза Брайян...
...и изведнъж ритна един с фенерче облечен половин като каубой и половин като вампир, който се строполи на на мократа земя.
Хората мислиха че са заедно и че се шегуват. Каубоят нещо викаше за униформата му.
Брайян пак почна да го рита вманиячен. Хапчетата почнаха да ми действат и ми беше готидо де един луд като него.
Когато каубоят спря да мърда, Брайян му взе шапката и продължихме да вървим все едно нищо не бе се случило.
Дъждът беше спрял. За първи път се надрусах така с хапчета. Имах усещането че някой помпва въздух в главата ми.
Имах усещането че се увеличава под маската на муха и че скоро ще се пръсне.
Исках да се пръсне. Исках мозъкът ми да излети навсякъде из въздуха.
Почнах да се смея. Сал и Брайян почнаха да се смеят и те с мене. Казах на Сал, че я обичам...
... и на Брайян, който продължаваше да се смее, че му завиждам и че в момента в който ми обърне гръб ще я изчукам само и само за да види разликата и да научи нови неща. Ха! Ха! Ха!
Ако легнеш с него, ще ти отрежа опашката. Ха! Ха! Ха! и дадохме хапчета един на друг. Аз на Сал, Сал на Брайян
и Брайян на мене. Дръпна ми езика все едно искаше да ми го отреже. Хапчето се пръсна.
Точно тогава бяхме пред един хангар в който много хора танцуваха. Сал и Брайян ходиха да танцуват с тях. Аз си глътнах парченцата на хапчето.
Устата ми беше пълна с кръв. Да еба идиота си помислих. Нека се забавлява с курвата. Тука има толкова много жени.
Краката ми замръзваха. Бяха мокри, трепериха, и аз ги гледах като идиот как треперят.
Когато вдигнат главата видях трима облечени като каубойс. Единият беше онзи когото риташе Брайян. Минаха покрай мене.
Търсиха скелет, не муха. Тичах вътре за да предупредя Брайян.
Наистина исках да го предупредя, но първо намерих Сал. Когото отворих устата ми я питах само дали иска да я чукам. Тук и сега.
Отговори ми, че да, но ако Брайян ни види ще трябва да се оправя сам. Казах й че не се страхувам от него.
Зад нея тримата почнаха да го обграждат.
Тръгнахме от хангара и почнахме да тичаме. Държах я за ръката.
Луната осветяваше нивата. Лекият вятър беше изгонил облаците, времето стана топло, лятото се върна за малко, за нас.
Пресякохме пътя.
От другата страна се намираше гора с елхи. Клончета бяха гъсти и ниски. Пръстта отдолу малко влажна. Нямаше нужда да се отдалечим повече.
Хвърлихме се един върху друг като разгонени кучета.
Едното имаше глава на муха.
Маската ми се заклещи на един нисък клон.
Тогава ги видях. Три светли точки между дърветата и точно зад всяка точка по един каубой.
И Брайян който пресичаше пътя за да им избяга.
Вече не го виждах когато го смази колата – някакъв пиян караше без пуснати фарове.
Останаха тримата облечени като каубойс. Извадих маската от клона и довърших това което бях почнал.
четвъртък, 14 януари 2010 г.
Оплешивяването като знак на неуспешен живот
Плешивата ми глава отразява екрана на компютъра четейки думите които убиваха последните клетки на самоувереност в мене. “Your application to perfectcouple.bg has been rejected. We cannot find a match for you at this time. Try again later”. Гледайки снимката на Ivan Dimitrov основател на perfectcouple.bg се чудя дали усмивката му е там за да ми се подиграва или да ми дава кураж.
Бях приготвен и толкова сигурен че ще ми намерят нещо, че даже си купих нова риза, по-скоро тениска с три копчета, но все пак беше яка. Отне ми няколко часа за да преживея разочарованието че няма да имам среща удобно уредена срещу месечна такса от 29.99 лева.
Отхвърлянето не е нещо ново за мене. Отхвърлили са ме от всичко, включително от картите за библиотеката и купуването на бански костюм ( продавачката – консултант каза че очаквала да спечели от всичките тези хора които нямаше да се налози да ме видят без тениска ).
Всичките тези отхвърляния почнаха така да ми въздействат че да определят живота ми, когато на двадесетия ми рожден ден чичо ми отбележи че вече оплешивявам. Беше прав, горе долу поне. Харесва ми да твърдя, че просто косата ми се премести. Космите които се използваха за да покриват главата ми сега намериха ново място за отдих, гърба ми.
Гърбът ми се използваше като мястото за отдих на пенсионерите за останалите косми които ми бяха останали върху главата ми. Космите се събираха там като бежанци на едни някогашно велико кралство. На крехката възраст на двадесетиедна години осъзнах, че най-хубавите ми години вече бяха зад мене. Много ми хора ми казваха тогава, че съществува нещо наречено „характер” и което е важно и се оценява. С времето разбрах че това е лъжа. Никога няма да видите хубаво момиче да държи за ръка някого който прилича на Дим Дуков само защото има добър „характер”.
Бъдейки физически „предизвикан” не влияеше само в сексуалния аспект на живота ми но и в социалния ми статус. Когато имах коса бях стабилна „четворка”. Това означаваше че бях онзи който беше поканен почти на всичките купони но за които разбираше от подследните. Сега след процеса на оплешивяването съм „двойка”. Това означава че съм поканен само на купоните където има входна такса и на някакво погребение евентуално.
Студентството не е същото за красивите и за грозните. След като ме приеха и преде да се местя в общежитието направих едно проучване за живота на студентите. До сега нищо не е даже близо до истината. Никакви напивания, никакви полуголи пияни студентки, единственото топло нещо с което спа е лаптоп-ът ми. Единственото нещо което се оказа истинско бяха жените. В университета има много жени. Жени които не мога да приближа заради някакво тяхно малоумно гадже което върви след тях. Имах навика да си представям как ги бутам от пътя ми и тръгвам с момичето. Сега само си представям как ме бият.
За някого като мене, жените са чужд предмет, неизвестно, все едно да учиш китайски с учителка по френски. Когато съм на три метра разстояние от жена, странни неща почват да ми се случват. Изпотяването му достига ритъма на градински маркуч. До средата на разговора повече заприличам на изгорени пържоли отколкото на лъскав рицар. Също така не помага че най-хубавата ми тениска е със Спайдермен и че дънките ми крещят отдалеч „ La Fiesta”.
Слушайки историите и проблемите във връзките на приятелите ми не ми помогна особено. Сядам в дивана и давам съвети подобен на терапевт който няма с какво друго да се занимава в живота му. Единствената полза от това беше че ми помогна да имам много приятелки. Но и те ме възприемаха като по-големия им брат, а не еротично.
Все пак имам план ако цялата тази история със срещите не потръгне. Когато женското внимание не е обърнато към мен ми остава много време. Много време което може да се инвестира в спечеленото на пари. И то много. После ще се намери поне едно младо момиче което ще харесва плешивият и дебеличък чичко с парите. Нали?
Предполагам че хората като мене наистина имат място в този свят. Не можем всички да сме високи, красиви, руси мъже със синии очи. Последният който опита нещо подобно нещо прецака света много яко. Но винаги има надежда, че както аз сега пиша това нещо има някаква жена която мисли същото като мене. Просто се надявам че тя не оплешивява.
Бях приготвен и толкова сигурен че ще ми намерят нещо, че даже си купих нова риза, по-скоро тениска с три копчета, но все пак беше яка. Отне ми няколко часа за да преживея разочарованието че няма да имам среща удобно уредена срещу месечна такса от 29.99 лева.
Отхвърлянето не е нещо ново за мене. Отхвърлили са ме от всичко, включително от картите за библиотеката и купуването на бански костюм ( продавачката – консултант каза че очаквала да спечели от всичките тези хора които нямаше да се налози да ме видят без тениска ).
Всичките тези отхвърляния почнаха така да ми въздействат че да определят живота ми, когато на двадесетия ми рожден ден чичо ми отбележи че вече оплешивявам. Беше прав, горе долу поне. Харесва ми да твърдя, че просто косата ми се премести. Космите които се използваха за да покриват главата ми сега намериха ново място за отдих, гърба ми.
Гърбът ми се използваше като мястото за отдих на пенсионерите за останалите косми които ми бяха останали върху главата ми. Космите се събираха там като бежанци на едни някогашно велико кралство. На крехката възраст на двадесетиедна години осъзнах, че най-хубавите ми години вече бяха зад мене. Много ми хора ми казваха тогава, че съществува нещо наречено „характер” и което е важно и се оценява. С времето разбрах че това е лъжа. Никога няма да видите хубаво момиче да държи за ръка някого който прилича на Дим Дуков само защото има добър „характер”.
Бъдейки физически „предизвикан” не влияеше само в сексуалния аспект на живота ми но и в социалния ми статус. Когато имах коса бях стабилна „четворка”. Това означаваше че бях онзи който беше поканен почти на всичките купони но за които разбираше от подследните. Сега след процеса на оплешивяването съм „двойка”. Това означава че съм поканен само на купоните където има входна такса и на някакво погребение евентуално.
Студентството не е същото за красивите и за грозните. След като ме приеха и преде да се местя в общежитието направих едно проучване за живота на студентите. До сега нищо не е даже близо до истината. Никакви напивания, никакви полуголи пияни студентки, единственото топло нещо с което спа е лаптоп-ът ми. Единственото нещо което се оказа истинско бяха жените. В университета има много жени. Жени които не мога да приближа заради някакво тяхно малоумно гадже което върви след тях. Имах навика да си представям как ги бутам от пътя ми и тръгвам с момичето. Сега само си представям как ме бият.
За някого като мене, жените са чужд предмет, неизвестно, все едно да учиш китайски с учителка по френски. Когато съм на три метра разстояние от жена, странни неща почват да ми се случват. Изпотяването му достига ритъма на градински маркуч. До средата на разговора повече заприличам на изгорени пържоли отколкото на лъскав рицар. Също така не помага че най-хубавата ми тениска е със Спайдермен и че дънките ми крещят отдалеч „ La Fiesta”.
Слушайки историите и проблемите във връзките на приятелите ми не ми помогна особено. Сядам в дивана и давам съвети подобен на терапевт който няма с какво друго да се занимава в живота му. Единствената полза от това беше че ми помогна да имам много приятелки. Но и те ме възприемаха като по-големия им брат, а не еротично.
Все пак имам план ако цялата тази история със срещите не потръгне. Когато женското внимание не е обърнато към мен ми остава много време. Много време което може да се инвестира в спечеленото на пари. И то много. После ще се намери поне едно младо момиче което ще харесва плешивият и дебеличък чичко с парите. Нали?
Предполагам че хората като мене наистина имат място в този свят. Не можем всички да сме високи, красиви, руси мъже със синии очи. Последният който опита нещо подобно нещо прецака света много яко. Но винаги има надежда, че както аз сега пиша това нещо има някаква жена която мисли същото като мене. Просто се надявам че тя не оплешивява.
вторник, 12 януари 2010 г.
Най-хубавият подарък
Много време мина от тогава. Беше пак горе долу времето на новогодишните празници. Бях в Солун, където всичко беше така празнично настроено – улиците, сградите, площадите, дърветата, магазините – че нямаше как да се съпротивиш и да те овладее и тебе.
Хората вървяха по улиците с разноцветни чанти пълни с подаръци. Импровизирани оркестри обикаляха града и свиреха коледни песни. Но даже не обръщах внимание на всичко това. Даже цялата тази радост и целият този шум ме дразнеше.
Обичах и още обичам Солун. Там съм живял като студент. Този град е свързан със студентските ми години, които бяха най-хубавите ми години. Този град е свързан с безкрайни разходки в паркове и улици и посещавания на барове и книжарници.
Никога не бях се върнал след дипломирането ми. Никога до момента когато един здравословен проблем, и то сериозен както се очертаваше, ме накара да се върна там. След препоръката на лекуващите ми лекари да се консултирам с лекарите от Солун се озовах отново там. Къде беше градът който обичах? Нищо не беше същото.
След като бях обиколил всичките специалисти и всяка поликлиника на родния ми град, съгласих се, че трябваше да ме видят и лекарите там. Обаче и там нещата не изглеждаха много обещаващи. Подобно на другите и те не ми оставиха място за надежда. Беше най-трудното положение в което бях попаднал.
Свободното ми време не знаех какво да правя. Магазините предлагащите какво ли не, ми изглеждаха сиви и безинтересни. Времето минаваше бавно събирайки тревожни диагнози и лягайки рано, щом времето през което бях буден беше време за гадни и притеснителни мисли.
Денят на операцията дойде. Аз съм човек който се събужда много трудно. Онзи ден се събудих преди всеки друг в болницата.
После се събудих отново. Видях хирурга ми да идва към мен. Стъклените врати между нас ме накараха да си помисля че се усмихва. Не се смеех да си помисля че се усмихва окуразително. Трябваше да ми повтори много пъти, че всичко мина добре, че не беше това за което се страхувахме, че другият ден сутринта мога да напусна болницата.
Малко течност беше, кажа ми, че даваше тази сянка.
Последната нощ останах подпрян на един прозорец, гледах долу празната улица която се осветляваше от жълтите лампи за мъглата и си мислих че съм щастлив. Бях наистина щастлив и го осъзнавах, както никога не го бях осъзнал през живота си. Просто защото се върнах обратно в живота си, там където бях преди един месец, когато всекидневието ми ми изглеждаше скучно и намирах хиляди неща които не ме задоволяваха.
Когато смятах че всичко е даденост. Какъв идиот бях.
Хората вървяха по улиците с разноцветни чанти пълни с подаръци. Импровизирани оркестри обикаляха града и свиреха коледни песни. Но даже не обръщах внимание на всичко това. Даже цялата тази радост и целият този шум ме дразнеше.
Обичах и още обичам Солун. Там съм живял като студент. Този град е свързан със студентските ми години, които бяха най-хубавите ми години. Този град е свързан с безкрайни разходки в паркове и улици и посещавания на барове и книжарници.
Никога не бях се върнал след дипломирането ми. Никога до момента когато един здравословен проблем, и то сериозен както се очертаваше, ме накара да се върна там. След препоръката на лекуващите ми лекари да се консултирам с лекарите от Солун се озовах отново там. Къде беше градът който обичах? Нищо не беше същото.
След като бях обиколил всичките специалисти и всяка поликлиника на родния ми град, съгласих се, че трябваше да ме видят и лекарите там. Обаче и там нещата не изглеждаха много обещаващи. Подобно на другите и те не ми оставиха място за надежда. Беше най-трудното положение в което бях попаднал.
Свободното ми време не знаех какво да правя. Магазините предлагащите какво ли не, ми изглеждаха сиви и безинтересни. Времето минаваше бавно събирайки тревожни диагнози и лягайки рано, щом времето през което бях буден беше време за гадни и притеснителни мисли.
Денят на операцията дойде. Аз съм човек който се събужда много трудно. Онзи ден се събудих преди всеки друг в болницата.
После се събудих отново. Видях хирурга ми да идва към мен. Стъклените врати между нас ме накараха да си помисля че се усмихва. Не се смеех да си помисля че се усмихва окуразително. Трябваше да ми повтори много пъти, че всичко мина добре, че не беше това за което се страхувахме, че другият ден сутринта мога да напусна болницата.
Малко течност беше, кажа ми, че даваше тази сянка.
Последната нощ останах подпрян на един прозорец, гледах долу празната улица която се осветляваше от жълтите лампи за мъглата и си мислих че съм щастлив. Бях наистина щастлив и го осъзнавах, както никога не го бях осъзнал през живота си. Просто защото се върнах обратно в живота си, там където бях преди един месец, когато всекидневието ми ми изглеждаше скучно и намирах хиляди неща които не ме задоволяваха.
Когато смятах че всичко е даденост. Какъв идиот бях.
събота, 2 януари 2010 г.
100% НАМАЛЕНИЕ
Магазинът с дрехите. Никога не го беше правила там преди. Влиза вътре спокойна. Върви към секцията с дамското бельо. Спира за малко и се преструва, че разглежда, грабва нещо случайно, маха магнитната лепенка и сръчно го пъхва в джоба на панталона си. Прави го често. Нарича го ”100% намаление’’. Върви бавно към изхода без да откъсва поглед от пода и светлозеления мокет. Изведнъж усеща как пред нея се появява мъжка фигура. Висок млад мъж с униформа на охрана.
- Моля ви госпожице, елате с мен!
Фразата от този чаровен младеж ( успя да забележи сините му очи и хъбавите му, пълни и апетитни устни ) може би щеше да прозвучи хубаво – като покана, но сега беше много по-различно. Няма време да помисли. Знае само ,че не бива да я хванат да прави нещо подобно, няма да го преживее! Без да го осъзнава, завива в дясно и минавайки покрай него и между две възрастни жени, които се мотаеха до вратата ,излезе бързо навън. Веднага почва да тича като вманиачена. Сто метра по-надолу спира и се оглежда. Охраната е вън, погледите им се срещат за по-малко от една секунда. Тя е замръзнала на място. Пичът почва да тича към нея. Тя избира първата тясна уличка и се шмугва в нея.
Сега тича като луда. Пичът е по-бърз и е все по-близо с всеки изминал миг. Елена завива на една още по-тясна уличка. Той за момент я изпуска от поглед, но веднага я вижда отново и продължава да я гони. Елена пада долу. Уличката е хлъзгава от дъжда. Съвсем мокра, стиска зъби, става и продължава да тича с все сила. Поглежда назад само за миг. Пичът вече е до нея и е въпрос на секунди да я хване. В критичния момент, той се похлъзва и пада също. Става веднага, продължава след нея и й крещи:
- Спрй!
Елена се обръща, поглежда го и продължава да тича. Пред нея има кръстовище : наляво и надясно малки улички, като колонада. Избира да продължи направо и влиза вътре точно в момента, когато пичът сви в уличката към кръстовището. Без да се колебае повече от миг избира и той да продължи направо вътре в колонадата.
Елена продължава да тича, завива задължително вдясно следвайки пътя, когато осъзнава че няма изход. Няма улички или алеи. Има единствено две малки кафенета, разположени едно срещу друго. Осъзнава съдбата си, навежда глава, гърдите й се движат силно нагоре и надолу, изтощена и мокра от дъжда опитва да възстанови дишането си. Пичът се появява след нея на три метра разстояние, потен е и това личи,въпреки проливния дъжд. И той е изтощен. За няколко момента стоят просто така, един срещу друг , без да казват нищо, само дишайки силно,звучно и учестено.
- Бива те в тичането, казва изправен. Елена още е наведена и гледа земята.
- Тренирам лека атлетика в училището, отговаря тя.
- Често ли го правиш това? Да крадеш?
- Беше ми за пръв път...съжалявам...не знам какво ме прихвана... Все оше не може да го погледне в очите.
- Знаеш какво трябва да стане сега, нали?
Елена вдига поглед уплашена?
- Какво? На полицията ли ще се обадите?
Те са приятелки още от основното училище. Минали са педесет години вече. Едната вдовица другата стара мома. Всеки ден си пият чай на едно и също място по едно и също време. Харесва им това старомодно кафене в дъното на колонадата. Сега и двете с голям интерес наблюдават Елена, охраната и сцената която се развива между тях.
- Гледай какви неща. Карат се в дъжда..., казва Мария.
- Страст, какво да говорим..., отговаря Вероника.
Гледат как момичето в дъжда, слага ръка в джоба си, изважда едно дамско бельо и го дава на мъжа.
- Страст, да, но чак толкова? , казва Мария след като отпива глътка чай.
- Абе какво да кажа..да му го дава на ръце..тцк тцк тцк...И какво сега? Тука пред нас ли ще го правят?
Охраната взе бельото, което му даде Елена и го пусна в джоба си, не и без известна доза притеснение. Все пак бяха на публично място. Колко е пропаднал, за да изкара някой и друг лев. Да гони момичета в дъжда за да им взима обратно откраднати бикини. Но малката беше хубава, с хубави крака, аристократични...но обратно на работата сега.
- Госпожице, ти открадна нещо, и не само това. Избягала си. , тя вече жълта – готова да припадне.
- Не го исках...не се чувствах добре...съжалявам.
- Не се чувстваше добре ли? Когато не си добре значи крадеш, така ли?
Малката готова да колабира. Потъва в срам.
- Не...не знам...нямам и пари...всичко това заедно...всичко заедно.
Двете жени продължават да наблюдават от кафенето.
- Ето, почна да плачи вече, казва Мария.
- Да видиш, че след малко ще я прегърне, отговаря Вероника.
Елена вече силно плаче. Няма как да спре. Не може. Не иска. Цялата се тресе.
Той вече е малко объркан. Не знае какво да прави.
- Айде сега...недей да плачеш...
- Не съм добре...цялото това време...с майка ми не съм добре...съжалявам...
- Какво става с майка ти?
Това беше. Все едно този въпрос отключи една буря от изречения да излезе от нея.
- Не знам ...нямам с кого да говоря...тя...майка ми никога не си показва емоциите ...не може...не контактува...има толкова проблеми..работи на две места за да се справим...
- Баща ти какво казва за всичко това?
- Той почина.
Рязко.Фактът.Емоцията.Познава я-неговият почина преди три години. Левкемия.
- А, съжалявам, извинй ме…
- Недейте, много го болеше..той сега е спокоен. Очите й се напълниха със сълзи. Почна да плаче отново.
”Сега е спокоен”. И неговият сега е спокоен. Но преди това брутална болка, шест месеца ад. Рак.
Приближава. Постави ръка върху рамото й. Не е властно движение.
- Добре, моля те спри...ще кажа, че ми избяга...че не можах да те хвана.
Елена вдига погледа най-накрая. Очите й мокри. Червени.
- Наистина ли?
- Наистина, но никога няма да се повтори, нали?
-Не, никога.
- Знаеш че да крадеш не е решение.Спри за малко и помисли.
Изведнъж са много близо един до друг. Охраната прави стъпка назад.
- Как се казвате?
- Как се казваш, поправи я той. Светльо.
- Аз съм Елена.
- Айде тогава Елена. Време е да се прибираш вкъщи.
Жените наблюдават. Светльо прегръша Елена през рамото и заедно вървят до изхода на колонадата.
- Беше романтично накрая, нали?, пита Мария.
- Така са младите. Карат се, гонят се в дъжда, хвърлят си бельото един на друг, плачат и накрая пак се обичат, казва Вероника и обръщайки се към сервитьора:
Абонамент за:
Публикации (Atom)