Оплешивяването като знак на неуспешен живот

Плешивата ми глава отразява екрана на компютъра четейки думите които убиваха последните клетки на самоувереност в мене. “Your application to perfectcouple.bg has been rejected. We cannot find a match for you at this time. Try again later”. Гледайки снимката на Ivan Dimitrov основател на perfectcouple.bg се чудя дали усмивката му е там за да ми се подиграва или да ми дава кураж.

Бях приготвен и толкова сигурен че ще ми намерят нещо, че даже си купих нова риза, по-скоро тениска с три копчета, но все пак беше яка. Отне ми няколко часа за да преживея разочарованието че няма да имам среща удобно уредена срещу месечна такса от 29.99 лева.

Отхвърлянето не е нещо ново за мене. Отхвърлили са ме от всичко, включително от картите за библиотеката и купуването на бански костюм ( продавачката – консултант каза че очаквала да спечели от всичките тези хора които нямаше да се налози да ме видят без тениска ).

Всичките тези отхвърляния почнаха така да ми въздействат че да определят живота ми, когато на двадесетия ми рожден ден чичо ми отбележи че вече оплешивявам. Беше прав, горе долу поне. Харесва ми да твърдя, че просто косата ми се премести. Космите които се използваха за да покриват главата ми сега намериха ново място за отдих, гърба ми.

Гърбът ми се използваше като мястото за отдих на пенсионерите за останалите косми които ми бяха останали върху главата ми. Космите се събираха там като бежанци на едни някогашно велико кралство. На крехката възраст на двадесетиедна години осъзнах, че най-хубавите ми години вече бяха зад мене. Много ми хора ми казваха тогава, че съществува нещо наречено „характер” и което е важно и се оценява. С времето разбрах че това е лъжа. Никога няма да видите хубаво момиче да държи за ръка някого който прилича на Дим Дуков само защото има добър „характер”.

Бъдейки физически „предизвикан” не влияеше само в сексуалния аспект на живота ми но и в социалния ми статус. Когато имах коса бях стабилна „четворка”. Това означаваше че бях онзи който беше поканен почти на всичките купони но за които разбираше от подследните. Сега след процеса на оплешивяването съм „двойка”. Това означава че съм поканен само на купоните където има входна такса и на някакво погребение евентуално.

Студентството не е същото за красивите и за грозните. След като ме приеха и преде да се местя в общежитието направих едно проучване за живота на студентите. До сега нищо не е даже близо до истината. Никакви напивания, никакви полуголи пияни студентки, единственото топло нещо с което спа е лаптоп-ът ми. Единственото нещо което се оказа истинско бяха жените. В университета има много жени. Жени които не мога да приближа заради някакво тяхно малоумно гадже което върви след тях. Имах навика да си представям как ги бутам от пътя ми и тръгвам с момичето. Сега само си представям как ме бият.

За някого като мене, жените са чужд предмет, неизвестно, все едно да учиш китайски с учителка по френски. Когато съм на три метра разстояние от жена, странни неща почват да ми се случват. Изпотяването му достига ритъма на градински маркуч. До средата на разговора повече заприличам на изгорени пържоли отколкото на лъскав рицар. Също така не помага че най-хубавата ми тениска е със Спайдермен и че дънките ми крещят отдалеч „ La Fiesta”.

Слушайки историите и проблемите във връзките на приятелите ми не ми помогна особено. Сядам в дивана и давам съвети подобен на терапевт който няма с какво друго да се занимава в живота му. Единствената полза от това беше че ми помогна да имам много приятелки. Но и те ме възприемаха като по-големия им брат, а не еротично.

Все пак имам план ако цялата тази история със срещите не потръгне. Когато женското внимание не е обърнато към мен ми остава много време. Много време което може да се инвестира в спечеленото на пари. И то много. После ще се намери поне едно младо момиче което ще харесва плешивият и дебеличък чичко с парите. Нали?

Предполагам че хората като мене наистина имат място в този свят. Не можем всички да сме високи, красиви, руси мъже със синии очи. Последният който опита нещо подобно нещо прецака света много яко. Но винаги има надежда, че както аз сега пиша това нещо има някаква жена която мисли същото като мене. Просто се надявам че тя не оплешивява.

Най-хубавият подарък

Много време мина от тогава. Беше пак горе долу времето на новогодишните празници. Бях в Солун, където всичко беше така празнично настроено – улиците, сградите, площадите, дърветата, магазините – че нямаше как да се съпротивиш и да те овладее и тебе.
Хората вървяха по улиците с разноцветни чанти пълни с подаръци. Импровизирани оркестри обикаляха града и свиреха коледни песни. Но даже не обръщах внимание на всичко това. Даже цялата тази радост и целият този шум ме дразнеше.
Обичах и още обичам Солун. Там съм живял като студент. Този град е свързан със студентските ми години, които бяха най-хубавите ми години. Този град е свързан с безкрайни разходки в паркове и улици и посещавания на барове и книжарници.
Никога не бях се върнал след дипломирането ми. Никога до момента когато един здравословен проблем, и то сериозен както се очертаваше, ме накара да се върна там. След препоръката на лекуващите ми лекари да се консултирам с лекарите от Солун се озовах отново там. Къде беше градът който обичах? Нищо не беше същото.
След като бях обиколил всичките специалисти и всяка поликлиника на родния ми град, съгласих се, че трябваше да ме видят и лекарите там. Обаче и там нещата не изглеждаха много обещаващи. Подобно на другите и те не ми оставиха място за надежда. Беше най-трудното положение в което бях попаднал.
Свободното ми време не знаех какво да правя. Магазините предлагащите какво ли не, ми изглеждаха сиви и безинтересни. Времето минаваше бавно събирайки тревожни диагнози и лягайки рано, щом времето през което бях буден беше време за гадни и притеснителни мисли.
Денят на операцията дойде. Аз съм човек който се събужда много трудно. Онзи ден се събудих преди всеки друг в болницата.
После се събудих отново. Видях хирурга ми да идва към мен. Стъклените врати между нас ме накараха да си помисля че се усмихва. Не се смеех да си помисля че се усмихва окуразително. Трябваше да ми повтори много пъти, че всичко мина добре, че не беше това за което се страхувахме, че другият ден сутринта мога да напусна болницата.
Малко течност беше, кажа ми, че даваше тази сянка.
Последната нощ останах подпрян на един прозорец, гледах долу празната улица която се осветляваше от жълтите лампи за мъглата и си мислих че съм щастлив. Бях наистина щастлив и го осъзнавах, както никога не го бях осъзнал през живота си. Просто защото се върнах обратно в живота си, там където бях преди един месец, когато всекидневието ми ми изглеждаше скучно и намирах хиляди неща които не ме задоволяваха.
Когато смятах че всичко е даденост. Какъв идиот бях.

100% НАМАЛЕНИЕ

Магазинът с дрехите. Никога не го беше правила там преди. Влиза вътре спокойна. Върви към секцията с дамското бельо. Спира за малко и се преструва, че разглежда, грабва нещо случайно, маха магнитната лепенка и сръчно го пъхва в джоба на панталона си. Прави го често. Нарича го ”100% намаление’’. Върви бавно към изхода без да откъсва поглед от пода и светлозеления мокет. Изведнъж усеща как пред нея се появява мъжка фигура. Висок млад мъж с униформа на охрана.

- Моля ви госпожице, елате с мен!

Фразата от този чаровен младеж ( успя да забележи сините му очи и хъбавите му, пълни и апетитни устни ) може би щеше да прозвучи хубаво – като покана, но сега беше много по-различно. Няма време да помисли. Знае само ,че не бива да я хванат да прави нещо подобно, няма да го преживее! Без да го осъзнава, завива в дясно и минавайки покрай него и между две възрастни жени, които се мотаеха до вратата ,излезе бързо навън. Веднага почва да тича като вманиачена. Сто метра по-надолу спира и се оглежда. Охраната е вън, погледите им се срещат за по-малко от една секунда. Тя е замръзнала на място. Пичът почва да тича към нея. Тя избира първата тясна уличка и се шмугва в нея.

Сега тича като луда. Пичът е по-бърз и е все по-близо с всеки изминал миг. Елена завива на една още по-тясна уличка. Той за момент я изпуска от поглед, но веднага я вижда отново и продължава да я гони. Елена пада долу. Уличката е хлъзгава от дъжда. Съвсем мокра, стиска зъби, става и продължава да тича с все сила. Поглежда назад само за миг. Пичът вече е до нея и е въпрос на секунди да я хване. В критичния момент, той се похлъзва и пада също. Става веднага, продължава след нея и й крещи:

- Спрй!

Елена се обръща, поглежда го и продължава да тича. Пред нея има кръстовище : наляво и надясно малки улички, като колонада. Избира да продължи направо и влиза вътре точно в момента, когато пичът сви в уличката към кръстовището. Без да се колебае повече от миг избира и той да продължи направо вътре в колонадата.

Елена продължава да тича, завива задължително вдясно следвайки пътя, когато осъзнава че няма изход. Няма улички или алеи. Има единствено две малки кафенета, разположени едно срещу друго. Осъзнава съдбата си, навежда глава, гърдите й се движат силно нагоре и надолу, изтощена и мокра от дъжда опитва да възстанови дишането си. Пичът се появява след нея на три метра разстояние, потен е и това личи,въпреки проливния дъжд. И той е изтощен. За няколко момента стоят просто така, един срещу друг , без да казват нищо, само дишайки силно,звучно и учестено.

- Бива те в тичането, казва изправен. Елена още е наведена и гледа земята.

- Тренирам лека атлетика в училището, отговаря тя.

- Често ли го правиш това? Да крадеш?

- Беше ми за пръв път...съжалявам...не знам какво ме прихвана... Все оше не може да го погледне в очите.

- Знаеш какво трябва да стане сега, нали?

Елена вдига поглед уплашена?

- Какво? На полицията ли ще се обадите?

Те са приятелки още от основното училище. Минали са педесет години вече. Едната вдовица другата стара мома. Всеки ден си пият чай на едно и също място по едно и също време. Харесва им това старомодно кафене в дъното на колонадата. Сега и двете с голям интерес наблюдават Елена, охраната и сцената която се развива между тях.

- Гледай какви неща. Карат се в дъжда..., казва Мария.

- Страст, какво да говорим..., отговаря Вероника.

Гледат как момичето в дъжда, слага ръка в джоба си, изважда едно дамско бельо и го дава на мъжа.

- Страст, да, но чак толкова? , казва Мария след като отпива глътка чай.

- Абе какво да кажа..да му го дава на ръце..тцк тцк тцк...И какво сега? Тука пред нас ли ще го правят?

Охраната взе бельото, което му даде Елена и го пусна в джоба си, не и без известна доза притеснение. Все пак бяха на публично място. Колко е пропаднал, за да изкара някой и друг лев. Да гони момичета в дъжда за да им взима обратно откраднати бикини. Но малката беше хубава, с хубави крака, аристократични...но обратно на работата сега.

- Госпожице, ти открадна нещо, и не само това. Избягала си. , тя вече жълта – готова да припадне.

- Не го исках...не се чувствах добре...съжалявам.

- Не се чувстваше добре ли? Когато не си добре значи крадеш, така ли?

Малката готова да колабира. Потъва в срам.

- Не...не знам...нямам и пари...всичко това заедно...всичко заедно.

Двете жени продължават да наблюдават от кафенето.

- Ето, почна да плачи вече, казва Мария.

- Да видиш, че след малко ще я прегърне, отговаря Вероника.

Елена вече силно плаче. Няма как да спре. Не може. Не иска. Цялата се тресе.

Той вече е малко объркан. Не знае какво да прави.

- Айде сега...недей да плачеш...

- Не съм добре...цялото това време...с майка ми не съм добре...съжалявам...

- Какво става с майка ти?

Това беше. Все едно този въпрос отключи една буря от изречения да излезе от нея.

- Не знам ...нямам с кого да говоря...тя...майка ми никога не си показва емоциите ...не може...не контактува...има толкова проблеми..работи на две места за да се справим...

- Баща ти какво казва за всичко това?

- Той почина.

Рязко.Фактът.Емоцията.Познава я-неговият почина преди три години. Левкемия.

- А, съжалявам, извинй ме…

- Недейте, много го болеше..той сега е спокоен. Очите й се напълниха със сълзи. Почна да плаче отново.

”Сега е спокоен”. И неговият сега е спокоен. Но преди това брутална болка, шест месеца ад. Рак.

Приближава. Постави ръка върху рамото й. Не е властно движение.

- Добре, моля те спри...ще кажа, че ми избяга...че не можах да те хвана.

Елена вдига погледа най-накрая. Очите й мокри. Червени.

- Наистина ли?

- Наистина, но никога няма да се повтори, нали?

-Не, никога.

- Знаеш че да крадеш не е решение.Спри за малко и помисли.

Изведнъж са много близо един до друг. Охраната прави стъпка назад.

- Как се казвате?

- Как се казваш, поправи я той. Светльо.

- Аз съм Елена.

- Айде тогава Елена. Време е да се прибираш вкъщи.

Жените наблюдават. Светльо прегръша Елена през рамото и заедно вървят до изхода на колонадата.

- Беше романтично накрая, нали?, пита Мария.

- Така са младите. Карат се, гонят се в дъжда, хвърлят си бельото един на друг, плачат и накрая пак се обичат, казва Вероника и обръщайки се към сервитьора:

- Още малко чай , моля .