Балада за саксофон

„Залез слънце. Градът се огрябва в цвят синьо. Чашата със следи на алкохол и червило, полата на гърба на стола, светлината, шепотът на колите, съблазнителният поглед на голата жена, всичко това композира една балада за саксофон, бавна и топла”.

- Харесва ли ти?
- Да, много е красиво.
- И ти си много красива.

Приближава се, сяда зад нея в леглото, и почва да я целува по шията, раменете, ръцете. Гали гърдите й. Дърпа я леко и тя ляга. Почва да я целува по тялото. После спира.

- Не участваш...Искаш ли да играем една игра?
- Каква игра?
- Можем да я наречем играта на истината.
- Детски глупости.
- Айде. Ти си първа.
- Ти си този дето иска да играе. Ти си първи.
- Добре, но трябва да отговаряш само истината. Найстина ли ти харесват нещата които пиша?
- Нали, току що ти го казах?
- Добре. Твой ред сега.
- Как върви работата ти?
- Няма да говорим за това. Разбрахме се, че няма да говорим за работата. Питай ме по-интересни неща.
- Ти си този дето искаше да играем тази тъпа игра. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговорх на моя.
- Отвращава ме. Не мога да стоя цял ден затворен в едно малко магазимче. Ето, доволна ли си?
- Не мога повече с тебе. Не мога да го търпя. Не живееш в реалността.
- Коя реалност. Единствената реалност за мене е, че трябва да пиша. Не мога да си губя времето зад касата на някакъв квартален денонощен магазин. Как можеш да го разбираш това. Как можеш да не разбираш мене?
- Въпреки това, единствената реалност е, че никой не ти плаща за нещата които пишеш.

Става от леглото и отива до прозореца. Отказва се да го погледа в очите. Гледа града от прозореца.

- Реалността е, че съвсем ми писна вече от този нелепен театър : да се обличам като курва когато съм тука, да си слагам червило, да стоя полугола в апартамента ти за да се чувстваш ти героят на този роман който няма край. Реалността е, че не живеем през 30те, без значение колко използваш тази стара пишещя машина. Реалността е, че когато гледам от този прозорец, не виждам синият цвят на града, а мръсни улици и сиви блокове...и няма никакъв шепот от колите, само един силен ужасно проникващ шум...и това не саблазнителен поглед, а скучен поглед. Нали искаше играта на истината? Няма алкохол, нито баланда за саксофон, тука не е Ню Йорк...и ти не си велик писател...нито аз твоето вдъхновение.

В леглото се очертава силуета на едно тяло. До него празна опаковка успокоителни и празни бутилки от алкохол. Стаята е студена. Изгрев слънце.

Господин Попов

Андрей седеше в залата. В погледа му се комбинираше очудване, скука и отхвърляне, все едно слушаше как някой се опитва да го обеди с логични аргументи защо Бога носи обувки 42и размер. Истината е, че не слушаше и нещо по-логично. Старецът на подиума почна да говори развълнувано и почти викайки обяви “ И последно уважаеми мой слушатели...НЕ на чуждият масово пройзведен, империалистичен пържен картоф. НЕ на групирането и унищожението които ни сервират заведенията за бързо хранене. УРА за българските православни, нарязани на човешка ръка пържени картофи”.
Андрей скри лицето му зад ръцете му докато останалата публика ръкопляскаше с все сила. Намираше се на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. ( сдружение за възстановяване на авторитета на пържения картоф ) и старецът му беше свекър, когото търпеше само и само заради жена си. Тя очевидно го обичаше прекалено много за да го пренебрегва. Също така очевиден факт – той беше луд.
Но Андрей имаше много специфична причина за да се намира днес тука...

( Малко облаце ни прехвърли в близкото минало...ще видим дали ще успеем да разберем какво става тука )


Късно през нощта, секунди преди да заспя, изведнъж се сетих...даже смятах че съм го забравил но уви...
...чакак автобуса на Солунска, когато го видях да се приближава, спираше често и залепваше едни малки плакати и тогава когато стоеше до мене за да залепи и на спирката погледнах лицето му, което ми запомни нещо, без да знам точно какво. Опитах се, борих се, човърках в стари спомени но мозъкът ми продължи да показва “not found”, после дойде автобуса, феномен на такава разширена периодичност, че те накара да забравиш всичко друго.
Качих се в автобуса, смугнах се до един старец който продаваше лотерийни билети и носеше шапка AC/DC ( подарък от някакво списание със сигурност, но все пак интересна гледка). Малко преди автобусът да потегли, погледнах към плаката на спирката, залепен от човекът когото не се сещах откъде познавам.
Плакатът беше покана към всички заинтересувани на събранието на СДРУВЪЗАВПЪРКА. Тази дума активира (отново) едно звънче в главата ми, но нищо повече, което ме накара да се ядосвам защото се чувствах все едно имам паметта на друг човек в главата ми, познавах спомените му, но бях неспособен да отварям всяка една отделна папка.
И тогава автобусът тръгна рязко, аз паднах върху стареца който с много голямо удоволствие напсува и мене и щофьора и майките ни, след това и вече с повод почна да говори с хората около него и разговорът приключи шест спирки по-късно с изклюителният оригинален израз „абе, ебал съм му майката”.
... изведнъж се появи, през нощта, моменти преди да заспя, не знам какво чакаше цял ден и защо реши точно сега за да се появи на повърхността, но веднага станах и тръгнах към телефона, без да ме притеснява колко късно беше.
„Полудя ли? На кого ще се обадиш по това време?” попита баща ми, но не му отговорих, понеже освен че беше почти глух, използваше и запушалки за уши, едно прекаляване което никого не съм разбрал...
...както и никога не съм разбрал оправданието което използваше години наред за да спи на дивана до телефона „трябва да им говоря аз първи когато се обадят”. Естествено въпроси от типа на „кой?” или „какво ще ти кажат когато се обадят?” бяха очевидно безсмислени, понеже логиката беше отдавна уплашена и напусна главата на баща ми когато разбра с кого и какво ще трябва да живее там вътре.
Игнорирах го, вдигнах слушалката, набрах бързо номера. Басовото „ало” на Андрей от другият край на линията беше ясно, че идваше от дълбочините на леглото му, но това не беше от значение.
„Андрей, видях Попов на улицата” извиках опитайки да съм колкото мога по-тих викайки. Андрей пак пита нещо за майка ми и дали знам колко е часа. „Попов Андрей, казвам ти Попов от изборите в Русе”, настоявах аз с противопропорционално настроение с това на Андрей. Последна пауза, докато, докато мозъчните му клетки почнаха да се събуждат. „Сигурен ли си?”.
„Да те питам”, отговорих игнорирайки въпроса му, „нали свекърът ти е председател на СДРУВЪЗАВПЪРКА?”
„Сега това какво общо има пак?”
„Утре имат някакво събрание. Трябва да ходиш. Най-вероятно и Попов ще бъде там, най-накрая да разберем истината веднъж и за винаги”, казах забравяйки да дишам с резултат да ми се вие свят, опитвайки се да не падна, бутнах апарата, скъса се кабела и Андрей останал да виси и да се чуди, дали всичко това найстина се случи или беше поредният тъп сън от тези който често има и другия ден ми разправи притеснен,
Всичко с Попов беше се случило преди около две години. Андрей като адвокат беше назначен да присъства на изборите на едно село до Русе. Аз тогава бях, с официалното назначение „човекът дето харчи бащинските пари” и имах много свободно време, и така пътувахме заедно, аз да се правя на секретар, той на адвокат и двамата после на туристи.
Селото беше някакво набутано място в което нямаше повече от сто човека. До там едвам стигнахме питайки кого ли не. Проблемът ни беше как щяхме да стигнем до града вечерта на тъмно. Там табели няма, а толкова Андрей колкото и аз не сме точно на „ти” с ориентацията. Накрая успяхме да се разберем с един младок от селото, Цевдет, който щял да се връща в Руце нощем, а ние щяхме да караме след него.
„Отивам да взема колата, след две минути минавам оттука, следвайте ме” каза Цевдет, но Богът ( Алах, Майка Природа, Диего Марадона) имаше друг мнение и първо изпрати друга кола, която ние почнахме да следваме помислейки че е нашата кола, оставяйки Цевдет да ни търси до ден днешен... Следим значи тази кола цял час ако не и повече когато колата спира и човекът отвътре излиза.
Осъзнавайки че в колата пред нас има непознат човек замръзнахме. Андрей слиза от колата и съм сигурен, че беше готов да пита „ защо не си този който мислихме че си?”, но непознатият го изпревари и му каза „вече е късно и времето се разваля, елата да останете у нас тази вечер”
При даденото положение, идеята не беше лоша.
Сутринта вънка времето беше прекрасно, слънце и гори на всякъде около нас, единственото което липсваше беше собственикът на къщата, когото не откривахме никъде. За щастие вратите не бяха заключени, иначе щеше да е прекалено Stephen King-ово положение. Проверихме дали ни липсва нещо, но всичко беше там. Не ни беше ограбил, даже ние бяхме тези които можеха да му повдигнат всичко и да изчезнат.
Почакахме още малко и някъде към обяд след като никой не се появи Андрей предложи да си тръгваме. „Да, нямам абсолютно нищо което да правя и вече закъснявам”.
Влизаме в колата и Андрей вика „ абе,аз носих вратовръзка, тази с Buggs Bunny ( сериозен адвокат...) , къде е?” , „то нямаме ли сега други проблеми за вратовръзката ти ще мислим?. Айде да се махаме от тука вече” и приключихме с тази тема.
Кръстихме го Попов.
Страният ни домакин получи името си от името на един местен кандидат, който на деня на изборите, не беше получил нито един глас, даже неговия. Чакайки там тогава да мине времето и да дойдат да вземат резултатите говорихме глупости и измислихме истории за това кой е Попов, защо не е гласувал за себе си, къде се загуби и все такива неща...и оттогава той стана нашият въобразаем приятел и нещо като вътрешна шега която редовно споменавахме.
„Ще купя билети за мача”.
„Ок, вземи три”
„Защо три? Кой друг ще идва?”
„Що за въпрос? Попов естествено”
...и няколко месеца по-късно го забравихме и него както и всичките други въобразаеми фигури ( не докторе, почти съм сигурен,че всичко това е останало в миналото ми).
И сега се беше появил ей така лепяйики постери за събранието на свекъра на Андрей.
Цялото положение правеше мръсни и заплашителни жестове на логиката ми, но всичко щеше да стане ясно утре.
Аз имах една среща тогава, така че Аднрей се наложи да ходи сам на събранието.
От сутринта бях много нервен и всеки път дето ми звънеше gsm-а мислих че е Андрей и подскачах. Бях приключил със срещата и се прибирах вкъщи когато ми се обади.
Андрей пое дълбоко въздух и почна „ какво да ти каза?...знам ли и аз?...или аз полудявам или всичките други...или пък идва края на света...знам ли?”
„Какво ти става бе идиот? Какво стана там?”, културно го прекъснах аз.
„Ходих до събранието...говори там свекърът ми и още двама трима по-луди от него, някакви абсилютно идиотии които май бяха доста интересни за публиката. Помниш ли вица с идиота който кара на обратно на магистралата и чува на радиото предупреждение за един луд на магистралата който кара на отсрещното платно и той казва „ как така един бе? Те са стотици...”, почуствах се като него, само че тогава бях сигурен, вече не съм, че аз съм от логичните. И както ги слушам изведнъж влиза Попов и не щеш ли идва и сяда до мене и си носи вратовръзката ми с Buggs Bunny. Помниш ли че я търсих тогава? Беше ми много трудно да дочакам да свърши събранието и после му казах „не се прави,че не ме помниш, настоявам да знам какво беше всичко това и ми върни и вратовръзката ми”
Той стана и съвсем спокойно ми каза „нямам позволение да ти говоря. Ще се обадят на приятеля ти и ще му обяснят всичко..само да не вдигне той първи телефона”. Питах го кой ще ти се обади и какви са тези глупости, а той само отговори „нищо повече” и избяга.
Андрей спря да приказва точно на момента в който отварях вратата и влизах вкъщи. Спрях...и изведнъж усетих, че скачам в студено море прегърнал включен телевизор.
Това което видях беще същото което виждах всеки ден последната година. Глухият с запушалките в ушите – и по същото време мой баща- до телефона, с вечното загубен поглед и изкривената горна устна, подарък от инсулта миналото лято.
Стоях така и го гледах с логиката вътре в мене да прави харакири за да не се плени от врага.
„Има супа от чайка в хладилника. Ще ядеш ли?” попита ме.
„Не” отговорих и се прибрах в стаята ми да довърша гъбите.

-based on a true dream-

Плътта и Дяволът

- Готови сте вече за тръгване. Ето ви и малкият. Здрав като малко зверче.
- Благодарим ви докторе. Оценявам всичко което сте направил.
- Доведете го пак след 15 дни...и да ви дам един съвет...никога не го оставяйте сам, особено когато го разхождате с количката му. Светът се полудя. Всички са в опасност, даже бебетата.
- Истина ли е докторе, че са взели още едно бебе от залата за новородените?
- За съжаление, да, така е господин Тапия.
- Помислй си че и нашето беше в същата зала преди седмица. Можеше да е нашето бебе Роберто.
- Не се притеснявай Елен. Никой няма да нарани детето ни. Дръж го здраво само.


- Това е потрешаващо. В епохата на електронните компютри, на големите скокове на науката, има такива утайки които замърсяват обществото ни. Възможно ли за два месеца просто ей така да изчезнат три новородени?
- То нали знаеш какво ще стане после? Новината ще стигне на цели милиони хора чрез телевизора. Повечето ще си помислят колко е лошо и гадно това което се случи, но надали някой ще разбее истински болката на тази майка?
- Да, съгласна съм с теб. Няма как просто.


- Нямаме много пари но...ще...ще намерим. Моля те просто, върни ни детето ни...моля те...не го наранявай...моля те...не е виновно за нищо...моля те...


- Много зле просто. Много зле. Две деца за три месеца и ченгетата не могат да направят нищо. Нямат никакви улики.
- Правят ги на гримове и кремове.
- Не ми се вярва. Това са го правили преди време с зародишите. Взимали са ги след абортите и ги пращали в Швейцария където ги правили на захранващи кремове с чудни резултати за лицата на богатите жени. Даже беше съвсем легално, просто един от лекарите ги съдил за повече пари и след това работата се развали някак си. От тези новородени може да вадят органите им за трансплантации. Ти какво мислиш?
- Възможно е. За децата на милионерите.
- ...или ги продават за нелегално осиновяване в чужбина.
- Търговия с деца... Бихме могли да го правим главна тема. Ще измислим и едни глупости да си написем и готово. Да говорим с главния редактор и почваме.
- Тези бебета са изчезнали без никакви улики, явно е че са намесени професионалисти, може би мафията стои зад всичко това. Ще стане готина история! Ще ходим да намерим и медицинските сестри, ще говорим и с майките...
- Ще направим и много снимки...говорейки за снимки, кой се занимава със самолета дето падна в Андите?
- Никой...от доста време на всяко събрание си говорим че трябва да се върнем на тази история, но никой не иска да се занимава с нея. “Хората искат семейни драми”, всеки това казва.
- Да пратим онзи досадник Мартин тогава, дето се прави на голямата работа.
- Хуваба идея, да ни се махма и от главата, даже и за малко.


- Ало? Да, Роберто Тапия е на телефона. Интервю ли? Не, нямам нищо против да си разкажа за катастрофата. Разбира се. До утре тогава.
- Елен, мъжът ти освен герой ще стане и известен. Поискаха ми да дам интервю. От списанието “TOTAL” бяха. Дай да те целуна.
- Няма ли да е проблем да ти се върне всичко отначало?
- Не се притеснявай скъпа, психолозите казаха че съм напълно възстановен все пак.


- Още малко вино?
- Благодаря, да... а ако ви е удобно, след интервюто бих искал да направим няколо семейни снимки.
- Разбира се. Къде бях? А, да. В момента на удара се изхбрълих вънка и така успях да се спася от пожара в самолета. Други хора изхвърчаха също като мене, но не бяха толкова късметлии за съжаление.
- Как успяхте да оцелеете 43 дни докато ви намерят спасителните екипи?
- С вяра и надежда на Бога. Дълбоко в себе си вярвах, по-скоро знаех, че ще бъда спасен и че ще стана един добър пример за всички.
- И само с вяра ли оцеляхте сам, на 3000 метра надморска височина с температури много под нулата, за месец и половина?
- Бях и с късмет. Потърсих в самолета. Намерих едни одеяла...и една малка палатка...и кухнята на самолета не беше се унищожила.
- Бихте ли пуснали телевизора, за новините? Едни жърналисти мой приятели изследват тази история с изчезването на бебетата и искам да погледа малко.
- Разбира се...
- Полицията арестувала един подозрен за отратителните отвличания на новородените. Става въпрос за един медицински брат, човек с криминално минало, който работи в залата за новородените.
- Горките им майки.
- Мисля, че щях да полудея ако някой ми беше взел така детето...и сега сте на специална диета, така ли?
- Да, лекарят го накара да яде само зеленчуци, понеже е много разтревозен.
- Помагат, според него, на психичният баланс..светът около мене беше съвсем бял, отражението на слънчевите лучи върху снега накараше очите ми да болят, едвам виждах. Накрая по цял ден стоях вътре в палатката...бънка където и да погледнах, виздах труповете на другите хора...ужашна гледка...бяха замръзнали в много странни ппози, раздробявани от удара на самолета върху планината. Времето минаваше изключително много бавно, в абсолютна тишина, само шумът на вятъра я прекъсваше. Нямаве како да правя освен да чакам...много е странно, но страхът на смъртта ми отвори апетита, качих 20 килограма за шест седмици.


- Лека нощ скъпа, сладки сънища.
- Недей да закъснееш много, чакам те.


- И ти малкия спй спокойно сега..недей да ревеш пак през нощта. Щях да се побъркам ако някой те беше взел...какво говоря пак? Нищо няма да ти стане.


- Пак тези ужасни спазми. Ужашна болка. Стомахът ми. Тази остра болка! Все едно нещо ме хапи отвътре...яде ме...иска вманиячено да яде човек. ИДИОТИ! 40 дни в снега, с температура много под нулата...нямаше почти никаква храна в самолета...едвам оцелях една седмица. Какво щях да правя после? Мъртвите са мъртви...не усещаха болка или глад...бяха разпръснати навсякъде около мен...много близо...замръзнени и идеално запазени. Лъвовете по принцип не налагат хората, освен ако не са гладни...но, от момента в който един лъв вкуси човешко месо,особено детско месо, е опасен, даже когато не е гладен...стойте далече от него. Трябваше да оцелея, за да се погриза за сина ми...Далече от детето ми. ДАЛЕЧЕ!...

Потребители

Надявам се да станат хубави.
Новите модели на потребители които произвеждаме тук на “H-CENTER”, са почти готови. Може би следващата есен ще ги видим в магазините да пазаруват.
Казвам се Анна, на 25 години съм и работя в този център вече три години.
Обектът на работата ми е АМРХ, една синтетична храносмилателна система.
Моралните закони на нашето общество не ни позволяват да клонираме, задължени сме да произвеждаме всичко сами ако искаме да притежаваме създания които да удовлетворяват програмираните им нужди.
Последните десет години, много от добрите ми приятели са починали от болести предизвикани от индустриялното замърсяване.
Целта ни е да произвеждаме нови модерни създания, които ще могат да консумират продукцията на автоматизираната индустрия, така че да стигнем до съвършенството :
Машини произвеждат – Мащини консумират.
Малко ми е странно когата мисля че това което създаваме е едновремено продукт и потребител.
Напълно съм съгласна със собственика на фирмата ни който казва, че “модернизацията на обществото трябва да е абсолютна”.
Идеята, че последните ми години ще ги прекарам в този център ме накара да се чувствам горда и весела.
В началото всичко беше трудо.
Новите потребители бяха просто големи кукли които можеха да вървят...да горорят...да спят.
Не можеха да храносмилат храна и кожата им не абсорбираше животинските протейни.
Разпределянето на подкожната мастна тъкан беше сериозен проблем за изследователите на 15ия етаж. Мастни образувания се появяваха по телата им, накараха ги да приличат на чудовища неспособни даже да вървят.
Къде сгрешихме?
Инсталирахме на няколко от тях нервна система, подобна на нашата, така че да могат да локализират болката и развалените им органи и да могат да ги съобщават...но почнаха да получават невероятни гърчове от болките. Наложи се да ги седираме и да ги прегледаме с ултразвуци. Когато се събуждаха, крещяха че се възползваме от тях. Много досадно..
Не разбираха колко важна е тяхната роля.
Не искаха да разберат.
Твърдоглавни създания.
През този период, ние на 9ия етаж, работихме върху абсорбирането на течностите.
Черният дроб не понасяше алкохола и се унищожаваше за няколко седмици.
Смесихме специални соли и изследваме 14 вида различни органи които биха могли да заместят черният дроб. Какво ако имаха различни органи от нашите.
Моделът с двете клапи беше успешен..
..но Министерството на Здравеопазването ни предупреди че не са съгласни с нещо подобно и заплаши с уволнение 62ма мой колеги и мене.
Голямо напрежение се натрупи на 9ия етаж и всичките ни изследвания се фокусираха върху страничните ефекти на алкохола : напълно унищожаваше синтетичната материя на вените.
Колегите ни от Ню Йорк ни снабдиха с един нов материал за да покриваме вените и така намалихме вътрешните кръвоизливи.
Но скоро увеличеното секретиране почна да блокира дихателната система. Пратихме една проба в Дания където бързо намериха решение : един ритин който ограничаваше алергичните реакции от пластмасата на Ню Йорк.
Министърът на Здравеопазването беше много развълнуван с резултатите ни. После разбрахме, че се разболя тежко. Тялото му отслабна ужасно и нямаше никакъв шанс за излекуване.
Тогава се появи още един проблем..
..за който нямаше още решение.
На 40% от новите потребители не им фукционираха правилно лицевите мускули. Нервната им система не може да представи изражението им.
След няколко седмици мускулите ставаха твърди и задържаха вода.
Новите потребители имат странно и неестествено изражение. Често лицата им приличат на идиотски маски.
Изследователите от 12ия етаж смятат че виновни сме ние и по-скоро ритинът който използваме.
Не мисля че са прави но правителството почна да ги натиска.
Миналия Октомври назначиха нов началник. Той е много способен с хумор и оптимизъм. Теориите му за Vitamin B 327 са найстина революционни.
Преди една година министърът ни посети. Сподели ентуциазма му и сподели и сподели колко е впечатлен, че повечето изследователи сме толкова млади.
“Вие сте нашата надежда”.Същият ден министър раздаде около двеста медала. Вълнувам се всеки път когато поглеждам моят.
Беше много болен но пълен с енергия. Поздравихме го за което.
Изморена съм. Работата тука няма край. Гледам вънка от прозореца. Светът е сив, лицата са тъжни.
Почвам отново да работя. Вярвам в работата ми. Тези магазини пак ще се отворят. Виждам нови усмивки, нови чанти пълни с покупки.