Ария

Беше от онези пълни с екзалтации ария на един от големите учители на операта.

Оперната пебица стигаше със сила към климакса. Гласът й беше вече на границата на възможностите й.

Пред сцената характери банални : спонсори, политици, госпожи с хронично безраличие, ”културни”. Върху сцената характери митични : ангели, измамени любовници, демони, убиеци.

Изведнъж диригентът, единственият поддържащ реда и дисциплината усети с безгрешният му инстикт, че се случва нещо невидяно. Нямаше контрол върху оркестера. Гласът на певицата беше извън контрол също.

Шумът от счупеното стъкло се чуваше вече от луксозните места на втория етаж, докато гласът й беше достигнал една почти…забранена честота. Опиянена от дъха който излизаше от нея беше неспособна да задържи това ”величие” което беше много повече от само ноти.

Най-известният критик на страната успя да извика ядосан. ”Това не е музика. Това е шум.” Музикантите от оркестъра опитваха да съберат партитурите им които изхвърчаха навсякъде издигнати от едно необясимо торнадо. Които бяха там станаха свидетели на случилото се, което едните смятаха за масова халюцинация и други за чудо.

Гласът вече имаше сила извън този свят.

Стъкленият покрив на оперната зала се счупи със силен крясък. Тогава певицата, едно обикновено момиче която имаше необикновената дарба на силен глас замълча.

Стоеше там където смяташе, че е центъра на сцената изтощена. Около нея чуваше само шепоти. Уплашена отвори очи за първи път от началото на арията. Вече нямаше оперна зала.

Чрез пеенето беше се прехвърлила в едно спокоено, осоматено място на тишина. Остана там неподвижна да наблюдава вълните които идваха и вълните които си тръгваха.

Дано и други, както тази певица, да ги проникне електризма на крясъка който счупи компромисите, който счупи посредствеността.

Версай по обяд

Седнал на една маса на Версай онзи ден, без да се оглежда, потънал на мислите му, наслаждаваше се на тишината на звуците и на безцветието на образите, които забравяха да го поздравят, минавайки покрай него.
Все още нероден, с идеята на евтиното кафе и тежкият вкус на цигарата, очакваше това раждане.
Беше едно оправдание може би за да не се уплаши да се превърне в муха, полузпала, в ослепителната светлина на сянките.
Не се интересуваше от много неща вече, носеше тайна в него, натрупана с прах и пайзини от предстоя в него, тайната беше че не се интересуваше за нищо.
Странни брадясали хора му поискаха цигари и той им даваше без да казва и дума. Страхуваше се. Не се страхуваше. Можеше само да се наслади на движещите образи, бяха единственото което нямаха право да му отнемат.
Някой ден щеше да си тръгне. Щеше да се качи върху перата на една огромна пеперуда и да излети за държавата на възможното, понеже му беше писнало да живее с невъзножното. Този ден закъсняваше, евентуално и никога да не дойде, може да остане още няколко века така, седнал на някакъв стол на някакво кафе Версай, кафе което се срамуваше с редовните му клиенти.
Би могъл да стои там безкрайност и половина без някой да открие, че той е там и после да му поискат сбовният стол от масата му и да го вземат преди да им отговори. Ако го приемаха за идиот щеше да е късметлия. Само очите му пречиха да стане съвсем прозрачен, прозрачен с очи, беше забавен тип.
Ако искаш да разбереш откъде идва и накъде отива няма да разбереш, никой никога не разбра, може би защото никога не са го питали.
Но той искаше да промени всичко това, искаше някой да се заинтересува. Един ден събра целия му кураж. Щом никои не се интересуваше, щеше да ги накара да му обърнат внимание, очите му се напълниха с решителност. Перфектният удар, паметен момент.
Беше готов и го направи, водил беше битката героично. Усили се, вдишва дълбоко и се изкашля. Беше нервен и стресиран, но го направи и след това изчака. Минаха две седмици, но нищо не се случи.
Никой не показа че се интересува.
Почака още три дни преди съвсем да го реши. И когато беше готов се превърна в костенурка. Беше бавна и изморителна метаморфоза, но не се интересуваше. Имаше време. Поне така мислеше той.
Влюбваше се в сербитьорки с къси полички, голи крака и самочувствие, гледаше ги скриом от сигурността на черупката му.
Когато го забелязваха и идваха да му вземат поръчката, изкарваше бавно главата му и се усмихваше без никаква емоция и когато понякога го гледаха в очите, навеждаше главата и с вълшебен начин се обръщаше по гръб с опасност да умре опитайки се да погледне пак света правилно.
Под студената му черупка, беше топъл и мек, все още човешки. До като не се случи катастрофа. Плътта започна бунт и изхвърли черупката която я покриваше и криеше от погледите на хората.
Гол вече, седеше на стола и го болеше всеки път когато вятърът галеше кожата му.
Вечност и половина след това не беше костенурка. Нямаше я черупката му. Може би и затова реши да се облече с дълго палто. Носеше го през зимата и лятото, с дъжд и слънце, никой не му забраняваше, за всичките беше просто луд и ако някой го питаше през горещ ден на Август, шеще да ти отговори “Какво да направя с този студ“ и да почне да плачи.
Един ден всичко свърши. Той не се появи повече, никой не пита защо, никой никога не разбра защо. Въпреки това ако погледнеш малко по-внимателно, ще го видиш да стой прав на бара, да пие дъгло кафе с вода и да свива цигари.
Просто си съблече палтото.

Майка съм

- Това което искам да ми обясниш е ”аналното проникване”.
- Мамо! Моля те!
- Няма. Трябва. Всичко разбирам : че хомосексуалистите могат даже да включат брак, да осиновяват деца, че помагат на икономиката купувайки скъпи неща, но това с аналното проникване не мога да го разбера.
- И какво точно искаш да ти кажа аз?
- Виждаш ли? Срамуваш се! ... Това е лошото!
- Кое е лошо пак?
- Това ли правиш с твоят?
- Тебе пак това какво те интересува?
- Как така какво ме интересува. Майка съм. Все пак ти си този който ме накара да отивам на срещите на ” Родители на гей и лезбийки”. Там ми кажаха да питам каквото не рабирам.
- Хубаво значи! Да, това правя с него.
- О Боже...даже не го искам да го мисля.
- Ами недей тогава. Кой те накара?
- Ммм!!! И тебе ли боли гъзът?
- Кой???
- Гъзът! Да ме извиняваш но аз съм народен човек!

Тайнственото Време

Какво значение има дали е Вторник или Петък когато блакът е с максимална скорост надолу по хълма и релсите не издържат? Кой ще попита за датата? Какво стойност ще има точният момент на дерайлирането?
Неуправляем катастрофира и вагоните заедно с каргото се унищожава. Имат ли значение точните и добре измислените маршрути точно в този момент?
Само машинистът, очуден че е е оцелял, изведнъж усеща едно странно спокойствие. Никога няма да е същият.
Открива реката която минава наблизо и за която никога не би предположил, че съществува. Минава през нея и завинаги измива страхорете и притесненията му.

♯

Моментът за да се върти ключа за освобождаване от затвора продължава повечв от двайсет години. Този момент е безкраен. Запаляйки първата цигара, този който изгасна греховете и младостта му в една дупка усеща времето по друг начин.
Няма вече седмици и месеци. Докато се разсъмва вижда една по една да се включват светлините на града, като цигари на скрити някъде пушачи които го наблюдават. Една по една, секунди на едно време-океан което се намира пред него безкраен.

♯

Всички очакват новата година с украсите, лампичките и преструвана радост. Само едно момиче в цеха за подаръци знае, че новогодишната нощ не съществува и затова и подаръците нямат никаква стойност, никакво значение.
Те са материя която се жертва в името на материята. Чиста потребителност. Любовта е един подарък който не се подбира в кутиите. Никаква кутия не може да подбере времето когато си мечтаеш. Връзва лентата на която прави панделките на подаръците на възел.
Знае, че когато дърпаш крайщата на възела той става по-силен. Чуства се толкова силна, че напуска кутиите с подаръците и панделките. През нощта се напива в бара без да пие. Усеща ритъма в кръвта й да белези времето което няма часове, само удари. Както танцува, всички я гледат. Не просто едно момиче, а един жив празник който танцива пред тях.

♯

Затворен прозорец. Ръцете кото го затвориха, сега треперейки разкопчават последното копче което блести като пълнолуние.
Двамата се срещат там където не съществуват имена. Треперят защото всяко беззначимо движение тука и сега е вълшебно, всяко вдишване и издишване има значение. Тайнственото време се появява и на тях. Това време, без избягвания, заместители и неврози, е една нощта пеперуда която незнайно как влиза през затвореният прозорец и стои неподвижна на стената.

Илюзии

Не може да бъде. Беше тука. Бидях го. Ето какво става когато хвърлиш парите наляво и надясно.
Колко тъпо. Толкова много работа за едно левче. Къде си малкото ми левче? Преместя стола на друго място, проверявям под дивана, зад счупеното нощно скафче, още веднъж в джобовете на панталона ми.
Псувам на глас понеже не стига, че не намирам левчето пак и смакам и току що изгладенета ми риза. Преместя стола на средата на хола, качвам се върху нея и се оглеждам в стаята. Кисела усмивка се появява в лицето ми. Левчето е точно пред мене, на пода, пред очите ми. Вдигам го и го оставям заедно с другите пари върху пералнята на коридора. Оглеждам се в огледалото над фризера. Всичко е наред. Трябва да изглеждам възможно най-добре.
Оглеждам се пак. За съжаление косата ми е най-хубавото в мене даже и след като е започнала вече да става по-рехава. Измивам си зъбите, стар навик, правя го винаги преди да излезна от вкъщи, даже и когато отивам за цигари на магазина зад блока, напръскам се с малко парфюм. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Почиствам кечовете ми. Внимавам да са възможно най-бели. Обличам си сакото, доста старомодно, но важното е че ми стои добре и че е чисто.
Поглеждам си часовника. Не трябва да закъснявам на срещите. Баща ми поне на това ме научи. Пак пред огледалото. Оглеждам се. Трявяа да изглеждам възможно най-добре. Прибирам парите в джоба и излизам. Вървя бързо за да не закъснея. Търся да намеря умно оправдание което няма да й позволи да се разсърди. Маршрутката вече я знам толкова добре, че бих могъл да стигна до там и с затворени очи даже.
Стигам пред познатият ми цветарски магазин. Влизам бързо. Познатата добре изглеждаща руса продавачка ми се усмихва.
- Закъсняхте днес, ми казва.
- Да, за съжаление, отговарям й стресиран.
- Обичайното ли?
- Да, нещо хубаво, ако може.
- Нали винаги ви давам най-хубавото? Отваря хладилната витрина с цветята и вади от вътре саксия с червени рози. Избира най-хубавата и почва да я опакова.
- Късметлийка е мадамата ви, нали?
- Не знам, защо?
Продавачката си вдига главата.
- Явно трябва много да я обичате за да й купувате почти всеки ден рози.
Една сянка минава пред очите ми.
- Да, много я обичам, мърморя аз. Давам й парите и взимам розата.
- Рестото ви. Нещо лощо ли казах, чуди се тя.
Излизам. Продължавам по пътя си бързо. Бърз поглед към часовника ми. Закъснявам. Не искам да стане така, трябва да съм точен на срещата. Почвам да се стресирам още повече. Вече вървя много по-бързо. Почти тичам. Вдишвам дълвоко за да се успокоя. Винаги ми помага на такива случай.
Накрая след малко време пристигам до парка , където се разбрахме да се срещнем. Спирам. Сърцето ми бие като лудо. Чъдя се къде ще я видя и как ще й обясня. Оправям си дрехите, стискам розата здраво и влизам в малката горичка. Знам много добре къде отивам. Всяко дърво, всеки камък, всяка пейка ми са познати. Привестват ме и ми се карат, че закъснях, че я оставих да ме чака.
Спирам пред една празна пейка. Оставям розата върху нея. Слушам тишината. Играта свърши.