Ария

Беше от онези пълни с екзалтации ария на един от големите учители на операта.

Оперната пебица стигаше със сила към климакса. Гласът й беше вече на границата на възможностите й.

Пред сцената характери банални : спонсори, политици, госпожи с хронично безраличие, ”културни”. Върху сцената характери митични : ангели, измамени любовници, демони, убиеци.

Изведнъж диригентът, единственият поддържащ реда и дисциплината усети с безгрешният му инстикт, че се случва нещо невидяно. Нямаше контрол върху оркестера. Гласът на певицата беше извън контрол също.

Шумът от счупеното стъкло се чуваше вече от луксозните места на втория етаж, докато гласът й беше достигнал една почти…забранена честота. Опиянена от дъха който излизаше от нея беше неспособна да задържи това ”величие” което беше много повече от само ноти.

Най-известният критик на страната успя да извика ядосан. ”Това не е музика. Това е шум.” Музикантите от оркестъра опитваха да съберат партитурите им които изхвърчаха навсякъде издигнати от едно необясимо торнадо. Които бяха там станаха свидетели на случилото се, което едните смятаха за масова халюцинация и други за чудо.

Гласът вече имаше сила извън този свят.

Стъкленият покрив на оперната зала се счупи със силен крясък. Тогава певицата, едно обикновено момиче която имаше необикновената дарба на силен глас замълча.

Стоеше там където смяташе, че е центъра на сцената изтощена. Около нея чуваше само шепоти. Уплашена отвори очи за първи път от началото на арията. Вече нямаше оперна зала.

Чрез пеенето беше се прехвърлила в едно спокоено, осоматено място на тишина. Остана там неподвижна да наблюдава вълните които идваха и вълните които си тръгваха.

Дано и други, както тази певица, да ги проникне електризма на крясъка който счупи компромисите, който счупи посредствеността.