Версай по обяд

Седнал на една маса на Версай онзи ден, без да се оглежда, потънал на мислите му, наслаждаваше се на тишината на звуците и на безцветието на образите, които забравяха да го поздравят, минавайки покрай него.
Все още нероден, с идеята на евтиното кафе и тежкият вкус на цигарата, очакваше това раждане.
Беше едно оправдание може би за да не се уплаши да се превърне в муха, полузпала, в ослепителната светлина на сянките.
Не се интересуваше от много неща вече, носеше тайна в него, натрупана с прах и пайзини от предстоя в него, тайната беше че не се интересуваше за нищо.
Странни брадясали хора му поискаха цигари и той им даваше без да казва и дума. Страхуваше се. Не се страхуваше. Можеше само да се наслади на движещите образи, бяха единственото което нямаха право да му отнемат.
Някой ден щеше да си тръгне. Щеше да се качи върху перата на една огромна пеперуда и да излети за държавата на възможното, понеже му беше писнало да живее с невъзножното. Този ден закъсняваше, евентуално и никога да не дойде, може да остане още няколко века така, седнал на някакъв стол на някакво кафе Версай, кафе което се срамуваше с редовните му клиенти.
Би могъл да стои там безкрайност и половина без някой да открие, че той е там и после да му поискат сбовният стол от масата му и да го вземат преди да им отговори. Ако го приемаха за идиот щеше да е късметлия. Само очите му пречиха да стане съвсем прозрачен, прозрачен с очи, беше забавен тип.
Ако искаш да разбереш откъде идва и накъде отива няма да разбереш, никой никога не разбра, може би защото никога не са го питали.
Но той искаше да промени всичко това, искаше някой да се заинтересува. Един ден събра целия му кураж. Щом никои не се интересуваше, щеше да ги накара да му обърнат внимание, очите му се напълниха с решителност. Перфектният удар, паметен момент.
Беше готов и го направи, водил беше битката героично. Усили се, вдишва дълбоко и се изкашля. Беше нервен и стресиран, но го направи и след това изчака. Минаха две седмици, но нищо не се случи.
Никой не показа че се интересува.
Почака още три дни преди съвсем да го реши. И когато беше готов се превърна в костенурка. Беше бавна и изморителна метаморфоза, но не се интересуваше. Имаше време. Поне така мислеше той.
Влюбваше се в сербитьорки с къси полички, голи крака и самочувствие, гледаше ги скриом от сигурността на черупката му.
Когато го забелязваха и идваха да му вземат поръчката, изкарваше бавно главата му и се усмихваше без никаква емоция и когато понякога го гледаха в очите, навеждаше главата и с вълшебен начин се обръщаше по гръб с опасност да умре опитайки се да погледне пак света правилно.
Под студената му черупка, беше топъл и мек, все още човешки. До като не се случи катастрофа. Плътта започна бунт и изхвърли черупката която я покриваше и криеше от погледите на хората.
Гол вече, седеше на стола и го болеше всеки път когато вятърът галеше кожата му.
Вечност и половина след това не беше костенурка. Нямаше я черупката му. Може би и затова реши да се облече с дълго палто. Носеше го през зимата и лятото, с дъжд и слънце, никой не му забраняваше, за всичките беше просто луд и ако някой го питаше през горещ ден на Август, шеще да ти отговори “Какво да направя с този студ“ и да почне да плачи.
Един ден всичко свърши. Той не се появи повече, никой не пита защо, никой никога не разбра защо. Въпреки това ако погледнеш малко по-внимателно, ще го видиш да стой прав на бара, да пие дъгло кафе с вода и да свива цигари.
Просто си съблече палтото.