Илюзии

Не може да бъде. Беше тука. Бидях го. Ето какво става когато хвърлиш парите наляво и надясно.
Колко тъпо. Толкова много работа за едно левче. Къде си малкото ми левче? Преместя стола на друго място, проверявям под дивана, зад счупеното нощно скафче, още веднъж в джобовете на панталона ми.
Псувам на глас понеже не стига, че не намирам левчето пак и смакам и току що изгладенета ми риза. Преместя стола на средата на хола, качвам се върху нея и се оглеждам в стаята. Кисела усмивка се появява в лицето ми. Левчето е точно пред мене, на пода, пред очите ми. Вдигам го и го оставям заедно с другите пари върху пералнята на коридора. Оглеждам се в огледалото над фризера. Всичко е наред. Трябва да изглеждам възможно най-добре.
Оглеждам се пак. За съжаление косата ми е най-хубавото в мене даже и след като е започнала вече да става по-рехава. Измивам си зъбите, стар навик, правя го винаги преди да излезна от вкъщи, даже и когато отивам за цигари на магазина зад блока, напръскам се с малко парфюм. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Почиствам кечовете ми. Внимавам да са възможно най-бели. Обличам си сакото, доста старомодно, но важното е че ми стои добре и че е чисто.
Поглеждам си часовника. Не трябва да закъснявам на срещите. Баща ми поне на това ме научи. Пак пред огледалото. Оглеждам се. Трявяа да изглеждам възможно най-добре. Прибирам парите в джоба и излизам. Вървя бързо за да не закъснея. Търся да намеря умно оправдание което няма да й позволи да се разсърди. Маршрутката вече я знам толкова добре, че бих могъл да стигна до там и с затворени очи даже.
Стигам пред познатият ми цветарски магазин. Влизам бързо. Познатата добре изглеждаща руса продавачка ми се усмихва.
- Закъсняхте днес, ми казва.
- Да, за съжаление, отговарям й стресиран.
- Обичайното ли?
- Да, нещо хубаво, ако може.
- Нали винаги ви давам най-хубавото? Отваря хладилната витрина с цветята и вади от вътре саксия с червени рози. Избира най-хубавата и почва да я опакова.
- Късметлийка е мадамата ви, нали?
- Не знам, защо?
Продавачката си вдига главата.
- Явно трябва много да я обичате за да й купувате почти всеки ден рози.
Една сянка минава пред очите ми.
- Да, много я обичам, мърморя аз. Давам й парите и взимам розата.
- Рестото ви. Нещо лощо ли казах, чуди се тя.
Излизам. Продължавам по пътя си бързо. Бърз поглед към часовника ми. Закъснявам. Не искам да стане така, трябва да съм точен на срещата. Почвам да се стресирам още повече. Вече вървя много по-бързо. Почти тичам. Вдишвам дълвоко за да се успокоя. Винаги ми помага на такива случай.
Накрая след малко време пристигам до парка , където се разбрахме да се срещнем. Спирам. Сърцето ми бие като лудо. Чъдя се къде ще я видя и как ще й обясня. Оправям си дрехите, стискам розата здраво и влизам в малката горичка. Знам много добре къде отивам. Всяко дърво, всеки камък, всяка пейка ми са познати. Привестват ме и ми се карат, че закъснях, че я оставих да ме чака.
Спирам пред една празна пейка. Оставям розата върху нея. Слушам тишината. Играта свърши.