Зелената книга

Слънцето се любеше в далечината с морето, направейки го да пламне от страст, когато облаците – случайни минувачи се зачервяваха от срам от това което виздаха. Лек ветрец смесваше соленият вятър с аромата на цветя, образувайки един силен афродизиак, докато чайките летяха и ревнуваха любовниците в хоризонта. Зимата се отдалечаваше и гледаше тъжно пролетта която се събуждаше бавно и протягайки се пипаше с пръсти върховете на дърветата направейки ги зелени. Сега е сезонът когато цялата природа се побърква. Звуци които приличат на любовно повикване се чуват отвсякъде. Даже хората, или основно хората, не оставят неповлиянни от тези промени, усещайки се вътрешните промени, импулси за контакти и любов.
Чистият рационализъм обвинява за всичко това елиптичната орбита на земята около слънцето. Повишаване на температурата възбузда мозъка да секретира онези хормони които са виновни за доброто и любовното настроение на човека. Как се казват?...опита се да се сети Кирил, все едно че ако успее да обясни логично всичко това което чувства ще успее и да контролира себе си и това което изпитва. Защото за всичко има едно логично обяснение и логиката определяна контролирането на действията. Даже и толкова много да му се иска да се отдаде на инстиктите и желанията му не може. Не може да го направи защото е обучен да действа по друг начин. Обучен е да контролира всяко негово действие и реакция. И заради това просто сяда на стола му, като в капан, все едно два диви звяра заключени в клетка, бори се с приятното стягане на стомаха му което го накара да създава в тайните пътища на въобразението му прекрасни образи, с вината и страховете които ражда логиката.
Вече два месеца идва в това заведение всеки ден. Първият път стана случайно с колегите от работата когато дойдоха за едно кафе. Така една топла вечер на Март, четири мъже с костюми и кожени куфарчета седнаха на една от масите с изглед към морето. Въпреки часът в заведението имаше много хора които се наслаздаваха на първите слънчеви лъчи и първите топли дни на годината. Но този факт заддържаше персонала доста заето за да забелези веднага компанията която току що седна.
- Какво по дяволите правят толкова много време, ядосва се Кирил и почваше да съжалява че изобщо се съгласи да идва тука.
- Спокойно де, не виждаш ли че е някаква лудница, му отговори някой от компанията.
След още малко време, но достатъчно за да се увеличи нивото на ядосването на Кирил, сервитьорът се приблизи на масата им, а той беше вече готов да направи една от известните му сцени за подобни случай.
- Съжалявам че закъснях, каза младият мъж, показвайки една редица от вели зъби. Кирил пред тази фигура, без да знае защо, остана без думи. Раздразнението му нямаше как да се преведе с думи на този младеж който с бързи думи почна да отсервира масата от мръсните чаши от предишните клиенти.
- Моля, слушам ви.
- Дълго кафе и минерална вода.
- Нормално кафе и капи ябълка.
- За мене едно капучино.
Тишина.
- А вие?, попита Кирил.
- Аааа..едно дълго кафе.
- Веднага, каза и се отдалечи от масата.
След това Кирил се чувстваше странно. Чудеше се какво беше това което го накара да се стресне толкова пред това момче и даже хвана себе си да го следи как слага чашите върху таблата. Усети вътре в себе си как пламва желанието да види отново отблизо детското му лице, блестящата му усмивка, прекрасните му очи и сърцето му почна да бие по-бързо като го бидя да се приблизава с поръчката. Този път стана до него давайки на Кирил възможността да усети изветрелият му аромат смеснат с миризма на пот. Адреналит почна да се лее бясно в кръвта му. После, отново тази усмивка.
Вечерта се приба вкъщи изтощен. Усеща се празен и самотен. Големият му апартамент изглеждаже по-празен отвсякога. Изхвърли куфарчето му на пода, съблече се сакото му и го остави на гърба на един стол. Махна вратовръзката която го стяхаше и я изхвърли ядосано на стената срещу него. Отиде до кухнята, взе бутилка уйски и си наля в една кристална чаша, подарък за някакъв рожден ден от някой името на когото никога не се сещаше. Отпи малко и усети алкохола да изгаря гърлото му и после топлотата му вътре в него.
Принципно се наслаждаваше на пиенето. Харесваше му да сяда сам през нощта на коженият фотьол, да пие едно голямо уйски, да пуши и да се вслушва в тишината на апартамента, но днес се чувстваше абсолютно сам, все едно никой не съществуваше в този свят. Все едно някаше с кого да говори, да остави главата си върху рамото му, да усети как го галят по косата. Но нали това не е реалността все пак? Тишината която до скоро му правеше компания сега приличаше на враг, готов да го убие. И тишината не го успокояваше, а му шепваше колко реална е самотата. Изтръхна и изпи последната глътка от чашата. Не, днес не се наслаждаваше на пиенето, просто го имаше нужда. Удоволствието нямаше място днес и тъка, просто искаше да изтрънхе съзнанието му за да не усеща болкатата от осъзнаването на положението му. Искаше му се да може да изгони това усещане за самота, празнота и самосъжаление.
Следващия ден се събуди рано сутрин. Кристалната чаша беше на парчета до падналата бутилка и напълнения с фасове пепелник. Отиде към тоалетната усещайки един несъществуващ чук да го удря в главата и повърна в тоалетната чиния. Пиянството го напусна като чаршаф на откриването на картина. Но картината беше огледалото и реалността която го гледаше оттам ужасна.
Студената вода върху тялото му гонеше главоболието и снощните иживявания. Изглеждаше вече много по-добре но той знаеше, беше видял всичко с реалните белези на отминалата нощ.
В кухнята, едно силно кафе изгони последните остатъци на сънливостта когато първите слънчеви лъци се появяваха с идването на новият ден. Но още беше рано. Рано за да се облече с перфектно изгладеният му костюм и сатенена вратовръзка и въпреки, че всяка сутрин се чустваше горд да се приготви за работа и да си облича скъпите му дрехи, този ден имаше усещането, че се приготвяше да се качи на сцената на едно лошо представление. Колкото до ролята, знаеше я много добре. Щеше да е Кирил. Партньор на голяма финансова къща, който винаги даваше най-спечелившите съвети. Който имаше червена спортна кола, финансова независимост, квадратна логика и никога не показваше емоция. Хората които работиха с него го уважаваха и се страхуваха от него. Защо се чувстваше така? Как така животът му се преобърна рязко когато всичко беше наред до предишната вечер? Беше ли наистйна наред? И изведнъж видя пак това лице и сърцето му отново почна да бие по-бързо. Да, трябваше да го види пак. Реши го. Да усети пак как го докосва случайно и да изтръпне целият под досадните дрехи. Да усети отново изветрелият му парфюм. И защо пак не? Да сложи заедно с него един край на тази самота която отдавна криеше от самия себе си. Така с тези мисли, с тези надежди и с тези очаквания за бъдещето тръгна за да започне и днешното представление.
Така и минаха вече два месеца. През това време всеки ден идваше за да седне на същото място, със същите мисли и същите надежди. Персоналът го беше научил вече, но този за когото идваше всеки ден, не му даваше никакви възможностти за по-приятелско приближаване. За всички в заведението беше поредният бизнесмен който прекарваше обедната си почивка в тяхното заведение за едно кафе. За съжаление и той имаше същото мнение за Кирил, нищо че самият той беше причината да идва всеки ден. Колко му се искаше на Кирил да отвърне усмивката, да докосне тялото му, да усети топлината му, да целуне тези устни. Но не знаеше даже името му. Страхуваше се да пита. Страхуваше се да не усетят другите истинската причина заради която идва всеки ден. Страхуваше се да не видят в очите му несподелимята и несподелената страст. Страхуваше се да не усети стрелките на отхвърлянето. За Кирил нямаше място за грешки. Той беше главният актьор, а не просто участващ в представлението и цялото внимание беше обърнато върху него.
Тръгвайки днес мина от бара за да плати, щом първо го видя да сяда там. Видя го да чете една малка зелена книга и погледите им се срещнаха. Кирил се изненади, почувства се като диво животно току що захванат на канан и си тръна бързо без да каже нищо. Изминал вече през вратата се почувства като идиот, че се държа така. Защо не му кажа нещо? Защо остави тази възможност да си мине ей така? Може би сега щяха да сядат заедно и да си говорят на бара и имаше и толкова много неща които искаше да му каже. Но успя да види добре зелената книга поне. Думата ”Монограм” беше гравирана на предната корица. Вече имаше физическата нужда да намери тази книга. Да я притежава. Искаше да я чете, да я пипне, да види мислите на момчето в черните букви, да усети присъствието му върху белите страници.
Следващата вечер беше отново на същото място, все едно космическите сили го пазеха никои да не сяда там и да е винаги свободно когато той влизаше. Но Той не беше там. Беше усетил остъствието му още преди да влезне, но надеждата и остатъци кураж коите беше събрал предишната вечер го накараха да седне и да почака момента в който Той щеше да се появи.
Беше прекалал предишната вечер четейки зелената книга отново и отново. Сега можеше да цитира почти безгрешно вскичките стихотворения. Книгата правеше думите да изглеждат като картини които правеха на Кирил компания. От мястото му можеше да види синьото на морето с лодката от която рибарят си хвърли мрежите му, все едно иска да залови звездите които се отразяват на повърхността му. Върху топлият все още пясък на брега двама любовници, две тела изпотени да усещат вътреца да им гали нежно гърбовете. Можеше да чуе даже звука на вълните и един глас който шепва ”...обичам те, чуваш ли?”
Да! Тази вечер щеше да му говори. Щеше да му го пита за името му. Щеше да му каже, че още от момента когато го видя за първи път разбра, че всичките тези неща които смяташе за важни не бяха нищо повече от крепости направени от пясък, рухнали се от мисълта за един живот с него. Че не искаше да се прибира в една празна къща, да е сам, и че искаше едно нежно докосване, една целувка, един сладък шепот и повече да не те усети тази болезнена самота. Всичко това можеше само Той да го направи. Както имаше силата да разруши всичко в живота му, така я имаше да го направи щастлив с едно ново начало, с щастие което не е построено върхъ пясъка. И тогава го видя.
Влезна и се усмихна както винаги на колегите му. На Кирил почна да му се вие свят. Сърцето му биеше силно докато изгонеше всичко това което го затрудняваше толкова време да намери куража да се приблизи до Него. Краката му треперяха с всяка все повече с всяка направена стъпка и усещаше като че ли всичките наблюдаваха всяко него движение, знаейки какво щеше да направи и в готовност да започнат да му се смеят всеки момент.
Вънка беше облачно и леко валеше. Духаше тих вятър който носеше аромата на влажна пръст и жаден асфалт. Движението не беше натоварено, повечето хора бяха вече се прибрали у дома. Магазините бяха затворени и нямаше никои друг освен него. Колко време вече вървеше? Не помнеше. Беше загубил усещането за време. Вървеше бавно и стабилно, без да му треперят коленете, без сърцето му да бие силно, без да се интересува за капките които мокриха дрехите му. Всичко което се случи, всичко което искаше да каже, но което никога не преобрази на думи и всичките мечти които посмя да направи в лудостта на страстта, оставиха едно изтръпване в съзнанието му подовно на това на пиянството. Не усещаше нищо. Нито страх, нито разочарованието, нито надежда. Просто нищо. Може би даже не съществуват такива думи които да могат да описат това усещане. Единственото което съществуваше, беше и единственият остатък на един избледнял спомен с един глас който шепва..
” Кой говори за звездите и кой плаче – чуваш ли?
Кой търси другият, кой креще – чуваш ли?
Аз съм този който крещи и който плаче – чуваш ли?
Обичам те, обичам те – чуваш ли? ”
И дъждът стана по-силен измивайки всичко което денят остави след него.