Чорапите : един чифт и още един

Има няколко найстина гадни, опасни и нездравословни професии. Една от тези е определено и тази на чорапа. Не толкова на онези скъпите, а на другите. На евтините, като тези които срещаме на битака в кошовете.
Съществуват и такива случаи все пак които могат да се включат и в двете тези категории. Съдбата им има общи неща. Задължителното сътрудничество което трябва да имат с партньорите им най-вече. Притеснението което изпитват за неизвестността на сътрудника им, докато не ги събере една хартия в цеха където са направени. Сътрудничеството им ще бъде вечно освен и ако не се запознаят съвсем за кратко. Когато ги купи някой куц ( доста рядък случай ) или когато едната бъде изядена от пералнята машина ( доста честен случай ). Понякога им сменят партньора изведнъж и трябва отново да се запознаят и да свикнат един с друг.
Заедно изпитват и страха на непознатото. На непознатата обувка. На непознатият крак. На непознатият прах за пране ( ако имат късмет ), на непознатото въже за пране. Особено на последното. Какъв изглед ще имат през тези кратки и едниствени моменти когато не са затворени в едно чекмедже, в една пералня, в една обувка.
Животът им иначе е съвсен различен. С едни единствени изключения.
Този евтин чифт чорапи беше живял по-добре и повече време от повечето чорапи. Въпреки, че не се запозна с повече от един чифт обувки имаше редкия и странния късмет да се запознае с други чорапи. Чорапи женски, чисти и почти неизползвани. Чорапи които не воняха на човек и които не изпитваха нуждата да образуват дупки за да могат да дишат по-добре.
Но една вечер, една много странна вечер, в една чужда къща където най-спокойно настъпи едно добре лъснато парке което се осветяваше само от светлината на свещите, промени се живота му. Видя отдалече женски крака, но не бяха обути с чорапи. Обути бяха в нещо което просто, все едно, галеше краката, прегръщаше ги и ги целуваше оставяйки върху тях един прах по-лек и от тези който оставят перата на пеперудите или един прекрасен френски парфюм. Беше един скъп чорапогащник...
Собственикът на евтиният чифт чорапи се засрами, но не толкова колкото самите му чорапи, и за кратките моменти през които чорапогащникът беше в друга стая, събу си чорапите, набързо, направи ги на едно вкарвайки едната вътре в другата, отвори прозореца и без даже да им благодари за успешното изпълняване на пълни с опасности задълженията им ги изхвърли под терасата. Едни цветя размениха няколко философски реплики и продължиха да наблюдават звездите от саксиите им.
Мъжките крака се притесниха. Даже се натъжиха малко, не за съдбата на евтините чорапи, а понеже им стана студено. Тогава, с едно несравнимо на бързина движение ръката на временно безчорапния, отвори едно чекмедже и оттам извади един чисто нов чифт чорапи. Един черен, горд и динамичен чифт който ако можеше щеше да се оплачи за тази негова мисия която беше очевидно под неговото ниво. Но нищо не кажа. Остана там, на неговото ново място и се чудеше какво би могъл да извади от положението. Но този който извади нещо беше новият му собственик. И то късмет. На този крадец му трябваха само две чаши шампанско и няколко минути шепване в женското ухо за да събуят чорапите и чорапогащника.
Тогава се намери за няколко момента долу на пода до чорапогащника. Размениха погледи пълни с разбиранетелство защото знаеха че и двата чифта бяха направени за да създават удоволствие на тези които знаят.
- Ще си тръгна, кажа мъжкият чифт.
- Къде ще си ходиш?, попита искренно тъжен чорапогащникът.
- Казаха ми на въжето за пране, какво се случва на чорапите които се намесят с такива крака.
- Какво, кажй ми, искам да знам.
- Стават зависими на човеския пот. Променят се. Това ще бъде съдбата ми.
Това й кажа но не успя нищо повече защото се чуха ключове на вратата и след един миг черният, горд чифт беше грабнат, скрит в едни ръце накрая остана след кратък маршрут да чака утрото върху един стол.
Часовете минаваха бавно за чорапа. Вечерните разговори с другите чорапи в чекмеджето където до преди малко живееше вече изглеждаха това далечни, че все едно никога не бяха се случили. Изхвърлен върху стола, до похитителя му който спеше с включен телевизор, мислеше за бъдещето му с горд и достоен начин. Нито една сължа, нито едно оплакване. Само с малко главоболие от телевизора който цяла нощ го облъчваше с рекламни обяснения.
Сутринта засрамен започна новият му живот. Явно щеше да служи втори пореден ден. Без да е получил каквото и да е било хигиенично третиране. Каква ирония. Същата хигиенична липсва беше очевидна и за краката. Единственото което направи този мизерен собственик беше да го удари върха гърба на стола за да излезе от него едно малко облаце прах.
Веднага се среща отново със същия чифт обувки. Сега на светлината от деня видя и дупката на предната част на лявата обувка. Беше първият път когато вместо да прегърне както се предвижда краката, просто се задоволи с това да функционира като предпяствие между краката и обувката.
После видя вратата, асансьора и улицата. Със стиснати зъби от неприятната миризма и от стреса на една случайна среща с други чифтове от неговото ниво, наблюдаваше от аспиратора на лявата обувка пътя на похитителя му. Дестинацията му изглеждаше позната, но не беше сигурен. Но когато обувките бяха събути почувства голяма радост. Намираше се в мястото където го сложиха за първи път след раждането му в цеха. Беше в магазина за обувки който се намираше точно до къщата в която живееше до вчера. Толкова близо до любимото му чекмедже и старите му приятели и компания и въпреки това толкова невероятно много далече.
Не успя да види нещо друго защото изведнъж влезне в нов чифт обувки. Въпреки че бяха тесни, усещането за ново, тази миризма от новата кожа успя да ми повдигне малко настроението. За няколко момента, прегърна даже този неизмит крак. Усещането което му раждаше изпълнението на целта му, продължи съвсем кратко. Колкото похитителят да усети че обувките му са тесни.
Докато му донесат нещо друго да пробва, случи се това за което все още разправят най-евтините чорапи когато се намират на въжете за прането и не могат да спрят да се смеят.
Отваря се вратата на магазина и влиза вътре мъж. Погледът му спира първо на човека който чакаше да пробва обувките и после върху чорапите му.
”Тези чорапи ги знам”, си помисли. ”Няма как да не са. Инициалите ми са бродирани върху тях”. И тогава попита човека пред него. ”Малкото ви име случайно да започва с буквата ”П” и фамилията с ”Г”?
”Ами не”, отговори човекът с израз на изненада, ”името ми е Димитър”.
”Така значи”, почва да говори, ”не стига, че ми ебеш жената, пак ми крадеш и чорапите, ей сега ти ебах майката”, това вече с определено ядосан начин и грабна един чадър който по друг начин мислеше че ще започне кариерата му и по друг почна.
”Ще ти счупя главата!”, икрещя целият червен и почна да гони другия който вече беше разбрал на къде отива цялата работа и беше почнал да бяга.
Чорапите се молиха собственикът им да успее да ги достигне но похитителят беше много по-млад. Настъпиха върху асфалта за първи път, върху дъвки, мръсна вода и още нещо оставено от куче.
На ъгъла, до боклуците, там където вятърът и едни деца го бяха изритнали за кеф, беше един стар, евтин чифт чорапи. Беше старият чифт на бягащия любовник и се смееше на цяло гърло. Поне той никога не беше стъпил гол върху мръсният асфалт.